Чу гласове на хора, идващи някъде отпред, откъм обратната страна на едно кедрово дърво. Различи думите: „Благодаря, Джон!“, а по гласа разпозна много добре Марти Хенфилд, местен криминален репортер. Той заобиколи дървото и там видя Хенфилд, който стискаше ръката на Джон Крамер. Крамер видя Болд, разбра, че бе разкрит, и започна панически да повтаря:
— Той ме изнудваше, Лу, той ме изнудваше…
— Какво? — каза Хенфилд. — Това е чиста лъжа!
— Ти, копеле! — изсъска Болд, като помисли за Йергенсен, за семейство Левит, а сега и за Дафи.
Той си спомни как Крамер се изчерви в разговора си по телефона неотдавна, изненадан от влизането на Болд. Сега знаеше кой е посъветвал пресата. Заедно с това му се изясниха и много други неща: кой се опитваше толкова упорито да прехвърля вината, вместо да поеме своята отговорност. Кой в департамента поддържаше връзките с пресата и другите средства за масова информация и осигуряваше присъствието им. Кой се опитваше да принесе Дафи като изкупителна жертва в случая с Йергенсен. Кой гледаше на контрола над връзките с медиите като на власт, и на тази власт, като ключ за издигане в органите на полицията.
Несъмнено той, сержант Джон Крамер, бе предал на пресата профила на убиеца на Научния център в Куантико преди няколко месеца. Това предателство струваше живота на Йергенсен, а на полицията създаде огромни затруднения и объркване. Крамер бе алармирал пресата за съпричастието на Джъстин Левит към следствието. Той предизвика убийството на съпрузите Левит, отвличането на момчето, а сега Дафи…
Болд се приближи плътно до Крамер, игнорирайки Хенфилд, който стоеше до него. Извъртя се настрана и с цялата тежест на тялото засили железния си юмрук в лицето на Крамер. От удара Крамер подскочи и падна назад с разместени челюсти и силно кървяща уста. Болд го зарита в ребрата, после се обърна към репортера, но той беше изчезнал. Постави Крамер седнал с гръб, опрян на дървото, ритна го няколко пъти в корема, той се отпусна и падна на земята. Болд се обърна и тръгна към колата си. Шосвиц викаше неговото име, но той не му обърна никакво внимание.
Скочи бързо в колата, завъртя ключа, включи на скорост и натисна клаксона, за да си осигури чист път за бързо напускане на района. Отдалечавайки се, видя в ретровизьорното огледало Шосвиц да му маха с ръце, събиращата се около Крамер тълпа и репортера, който стоеше до далечния ъгъл на сградата. Лу Болд се носеше стремително напред: изключи полицейското радио в колата, откачи от колана своя малък приемник-предавател за служебни разговори и го изключи също.
Не използваше нито сигналните полицейски светлини, нито сирената — не можеше да рискува да бъде засечен. Беше на две преки от „Бродуей“, бе спрян от червена светлина. Сигурно Ройс не е тръгнал към апартамента си на Седемдесет и седма — Норт. Но накъде? Червеният сигнал бе сменен със зелен, но той не бе забелязал, докато не чу клаксона на колата зад него. Звукът на клаксона съвпадна по време със силно изсвирване на параходна тръба, отекнала в целия град. Той тръгна напред бавно, вниманието му бе привлечено от треперещата му дясна ръка и подуващите се пръсти.
Пътувайки пресяваше детайлите на следствието. Къде може Джеймс Ройс да е откарал своята заложница? Дали би я убил, както беше убил Джудит Фюлър? Със затихващото ехо на параходната тръба в главата му проблесна мисълта за най-вероятното място, където Джеймс Ройс — дубльорът — би могъл да я откара. Той зави надясно и излезе от трафика, след което натисна педала на газта по посока на градския център.
На три пресечки от вълнолома на ферибота за Вешън Болд видя изоставената линейка. Бе паркирана пред едно фотоателие. Той паркира успоредно и провери вътрешността на колата. Линейката бе празна.
Болд остави колата си както бе паркирана зад линейката — блокирайки излизането на линейката — и се отправи към вълнолома. Ако Ройс имаше мозък в главата си, той би отвел заложницата си на най-високата палуба на ферибота, откъдето би могъл да има предимството да огледа огромния паркинг, както и да следи за евентуално появяване на полицията.