Не бе формулирал никакъв план на действие. Премисли няколко идеи, докато корабът скъсяваше разстоянието до Вешън, но времето работеше против всякакви планове. Ако телефонира на Шосвиц от острова, ще им трябва поне един час за организация, но през това време Дафи може да е вече мъртва. Скоро Ройс няма да има нужда от нея; тя би била ненужен товар за него.
Това бе за него една неизследвана територия. Бе свикнал да изследва една ситуация с помощта на жертвата — на мъртвата жертва. А сега трябваше да се добере до все още живата жертва, при това да вземе предвид замислите на убиеца, което му изглеждаше много трудно, ако не и невъзможно да се направи. Има ли нещо предвидимо при такъв душевноболен убиец?
Да! Изведнъж той разбра, горд със своето умозаключение. Ройс бе един дубльор, следователно се е чувствал сигурен в дублирането. Ако той притежава познавателни мисловни способности — което би трябвало да е така — тогава трябва да е убеден, че е най-добър в репродуцирането на събитията, а не в тяхното сътворяване. Ако се приеме това като факт, в такъв случай става ясно какво иска да направи сега: щеше да повтори убийството на Фюлър, убийството, което един път е извършил. Той се бе отправил за остров Вешън не само за да избяга от полицията, но и защото чувстваше известно удобство в повтарянето на вече използвани методи за убийство. Не трябваше да мисли, той трябваше просто да възпроизведе събитието.
Ето това го правеше предвидим. Това означаваше, че той се бе насочил към специфично място на острова, че имаше специфичен план, който следваше. Бе го правил преди.
Болд си спомни за тестовете, които правиха върху работния модел на Паджит Саунд, и успя мислено да си представи приблизителното разположение на мястото, където тялото на Фюлър бе потънало в естуара на пролива. Спомни си за малката восъчна топчица как бе понесена от подводните течения.
Грозната корабна тръба отново разцепи въздуха и като се обърна, Болд видя бързо приближаващия се бряг на Вешън. Времето като че тръгна по-бързо. Ройс изправи Дафи на крака. Болд се подготви отново да се скрие под чадъра, но неочакван силен порив на вятъра го обърна наопаки, превърна го в маса от алуминий и найлон. Двамата се приближаваха до него. Той погледна през рамо: най-близкият изход беше по средата на кораба — изглеждаше на мили разстояние. Пусна чадъра на пода, обърна се и тръгна към централните стъпала. Зад него чадърът изплющя като крила на давеща се птица. Тръпчиви газове обгърнаха лицето му, очите му се напълниха със сълзи.
„Нищо не е просто на този свят“ — припомни си той.
Корабът все още беше на не по-малко от половин миля от брега, или на десет минути от момента на акостирането. Но в резултат на дадения сигнал всички пътници вече събираха багажа си и се придвижваха към стълбищата, водещи към основната палуба. В този момент на щирборда останаха само трима души. Отново започна да вали. Водните капки направо жилеха, носени от силния вятър.
„Колко още има до тази проклета стълба?“ — питаше се той. За толкова време той би бил вече на брега — а брегът изглеждаше толкова близо! Прозорец след прозорец, той премина покрай централната зала, чувствайки мигновените погледи на някои пътници върху себе си. Знаеше, че двамата, недалеч зад него, продължаваха да се приближават. Питаше се какво ли си мислеше Дафи, като го виждаше как се отдалечава от нея. „Не съм те напуснал“ — промълви той тихичко, като в същото време си зададе въпроса дали това е съвсем вярно. След прекараната с нея нощ той бе започнал да се отдалечава от нея поне емоционално. Издигаше преграда между тях, като я избягваше грижливо. Бе започнал да формира своите чувства към Елизабет, да се самоубеждава, че съвместният им живот би могъл да потръгне отново, да, отново да заживеят заедно.
Вратата. Най-после! Натисна силно вратата и излезе навън. Няма да се отдалечава повече от Дафи. Ще действа. Той се облегна леко на стената, застанал зад вратата. Дъждът се стичаше по небръснатото лице като пот в тропическа горещина. Очите му бяха фиксирани в защитното стъкло на вратата, а ръката автоматично сграбчи дръжката на револвера и го издърпа от кобура.
Болд мигновено се завъртя, дръпна вратата и насочи револвера срещу Ройс. Но Ройс бе опрял острието на скалпела в гръкляна на Дафи и тръгна спокойно заднешком по посока на парапета. Болд ги последва с насочен револвер, който държеше с двете си ръце.
— Пусни я, Ройс! Можем да приключим с това!
— Слушай него, Болд! — помоли го Дафи, извъртайки глава назад в желанието си да срещне погледа на своя мъчител, като излагаше на още по-голяма опасност дългата си уязвима шия.