— Аз ще пия за това! — каза Ейбрамс.
Всички пиха. Млякото на Болд не бе все още донесено, той се преструваше — вдигна празна чаша.
След този тост никой не можа да измисли какво трябва да каже в течение на няколко минути. Ейбрамс, седнал срещу Елизабет и Болд, просто ги гледаше и се усмихваше. Накрая запита Болд:
— До къде стигна проверката на вашия въпрос?
— Нямам представа. Хенфилд състави някакви криминални обвинения. Очевидно ще трябва да отговоря първо на тях.
— Малко врява — каза Диксън. — В нашето свободно общество обикновено става така, че можеш да нанесеш и истински побой, без да попаднеш в съда.
— Това е прогрес — пошегува се Болд.
— Ще се борим! — каза Елизабет решително.
— Липсва ли ви? — попита го Боби.
— Какво да ми липсва? — учуди се Болд.
— Липсва ли ви работата?
— Аз имам работа — отвърна той, като гледаше Елизабет в очите и се усмихваше. — Въпреки болната ми лява ръка.
— Тъпо управление! — каза му тя.
Диксън се ухили.
— Защо да е тъпо управлението?
Всички се изсмяха.
— Разбира се, че ми липсва! — съгласи се той. — Липсват ми дългите работни дни, безвкусното кафе, споровете, нощните телефонни обаждания, студената храна и мивките, които не можеха да задържат топлата вода. Нещастен съм, ще кажете, нали?
— Помъдряла глава! — каза Боби.
— Правилно го разбрахте — добави Елизабет.
— Хей, не обиждайте рожденика — оплака се Болд.
— Но аз помислих, че рожденият ден е утре! — подразни го Ейбрамс.
— Като говорим за утре — добави Диксън, — искам да кажа, че самата дума вече стана ужасна, откакто реших да презапиша албумите.
— Наистина е така — потвърди Ейбрамс.
— Утре всички на обяд! — намеси се Елизабет. — Вие двамата. Вие също, Боби, ако можете да се справите с тримата „възрастни“, които ще си дърдорят като три стари моми за това кой с кого е свирил, къде и колко време. Тези тримата с джаз албумите са като децата с бейзболните билети.
— Не, благодаря! — каза Боби.
— Ти си в бройката — каза Ейбрамс, а Диксън потвърди с кимане на глава. — Ако някой липсва, ще разчитам на теб, Лиз.
— Готово! — отвърна тя.
— Предполага се, че ти ще ги проагитираш — каза Болд на Елизабет.
— Но аз мога да бъда арбитраж, а не агент — поясни тя.
— Чухте ли за Крамер? — запита Боби.
— Да, мислех си какво стана с него? — заинтересува се Болд.
— Ще го разпънат на кръст — прекъсна го Ейбрамс. — Заслужава си да бъде окован, доколкото това ме засяга.
— Граждански съд — поясни Боби.
— Той вече е вън от органите? — запита Болд.
— Решено и сторено — каза Диксън. — Дори се говори, че ще бъде обвинен и за случая с Йергенсен. Лошо е, в известен смисъл, че това е Джон, но в края на краищата това изтичане на информация трябваше да се спре. Липсваше истински контрол години наред.
Елизабет каза:
— Добре, а понеже Лу сигурно няма да ви попита, аз ще направя това, тъй като съм любопитна не по-малко от него, ако не и повече. Какво стана с Ландж? Прави ли са вестниците?
— За пазарлъците на защитата ли? — риторично запита Диксън. — Не. Не мисля, че е така. Това, което чух, е, че става дума за искане да се признае за умопобъркан. Стандартна защита.
— Също и неговата изповед? — поясни Болд.
— Абсолютно! — отговори Боби. — Изповедта му е включена в предварително дознание, заедно с препис от вашето интервю.
— Не са пропуснати и най-малките подробности в доказателствените материали — заяви гордо Ейбрамс. — Надявам се, че ще свърши дните си в някоя болница.
— Но това бе една добра полицейска работа! — добави Боби.
— Най-добрата! — каза Елизабет.
— Колективна работа — коригира ги Болд.
Ейбрамс запя саркастично някакво парче от реклама на бира.
Всички избухнаха в смях и вдигнаха чашите. Болд извика да му донесат млякото по-скоро. Жената зад бара измуча нещо на висок глас, но неразбрано.
— Вие не трябва да обсъждате следствието с мен, прав ли съм? — Болд отправи въпроса към тримата си приятели.
— Глупости! — заяви Диксън. Той погледна към Ейбрамс, после към Гейнис. Нямаше възражения. — Както желае твоето малко сърце — отговори на Болд.
— Голямо сърце! — коригира го Елизабет.