Те си стиснаха ръцете под масата отново.
— Защо Ландж преустанови убийствата след Йергенсен? — попита Болд. — Това все още не ми е ясно. Да не е бил институционализиран? Не сме ли пропуснали това?
Диксън вдигна рамене.
— Не е по моята част.
Ейбрамс каза:
— Аз мога да отговоря.
— Моля, отговори ми! — каза Болд.
— Порнокасети не са наемани от жени през този период. Много просто. Заедно с Ла Моя проверявахме десетина пъти списъците. „Летните рицари“ не са били наемани на името на жена в списъците за доставка, до Крой и нейния приятел.
Болд кимна. Не искаше да прозвучи наперено, ако им кажеше, че точно така и той си представяше отговора на този въпрос.
— Благодаря! — каза.
Боби заяви гневно:
— Не мога да гледам как те приключват вашия случай с едно стандартно прекратяване на делото. Ако питате мен, всичко това е подигравка. Вие хванахте двама убийци, а те ви правят такова нещо.
— Не е мой. Случаят не е само мой — скромно каза Болд. — Те ще направят това, което са намислили да направят; същото, което винаги са правили, и както са искали. Би било нечестно, ако ви кажа, че съжалявам за нещо. Освен това, изминалият период беше достатъчно полезен за мен. Ние сме щастливи, че всичко, което стана, не ни нарани чак толкова тежко. — Той погледна Елизабет. Питаше се защо е било толкова трудно да говори за всичко това.
— Но вие се връщате, нали? — попита Боби с нетърпение. Тя се пошегува: — Как ще получа повишение и назначаване в отдел „Убийства“, ако вие не се върнете?
Ейбрамс поясни:
— Слухове се носят из офиса, че ти няма да се връщаш в полицията.
Болд погледна жена си.
— Чудя се как е възможно да се появи слух като този?
Елизабет се изкикоти.
— И аз се чудя.
— Но това е само слух, нали, Лу? — попита Диксън сериозно своя приятел. В гласа му се чувстваше, че това го засяга дълбоко.
Преди Болд да отговори, часовникът на Ейбрамс иззвъня, а след няколко секунди и този на Диксън направи същото.
— Вие да не би да сте дежурни тази нощ? — попита Болд и двамата.
И двамата мъже натиснаха бутоните „Аларм“ и часовниците спряха да звънят. Някои от най-близко седящите обърнаха глави към тях.
— Може би е нужно извинение за това, че прекъснахме тази идиотска музика — каза Ейбрамс.
Всички се засмяха.
— Аз ще позвъня — каза Диксън, стана и се отдалечи от масата.
— Ще ти липсва това забавление — каза му Болд, посочвайки доста рядката и спокойна публика.
Най-после чашата с млякото пристигна. Той изпи половината.
Диксън се върна и застана до масата прав, всякакъв хумор бе изчезнал от неговото лице.
— Дикси? Какво има? — попита Болд.
— Едно тяло, Лу! Мъж. Същият ръст! — каза той, поглеждайки към Боби. — Изхвърлено от водата, на брега при Алки Пойнт.
Ейбрамс стана.
— Всичко, което ми е необходимо, е в колата.
— Аз съм готов също. Щастието да бъдеш дежурен! — каза Диксън като извинение пред Елизабет, а на Болд каза: — Искаш ли да дойдеш с нас, Лу?
— Не — отвърна Болд.
Диксън кимна с глава.
— Сигурен ли си?
— Разбира се!
— Окей. — Той се колебаеше, после каза: — Бих споменал, че ще се опитам да се върна за твоя последен сет, но нали знаеш как върви нашия бизнес.
— Няма проблеми — каза Болд.
Двамата мъже се отправиха към вратата.
— Отиди с тях, Лу — каза Елизабет.
Болд поклати глава, гледайки жена си съсредоточено.
Диксън чу нейните думи. Изглежда бе очаквал това, защото се спря и каза:
— Мога просто да те разходя до там.
Елизабет го окуражи с поглед.
— Сигурна ли си, че искаш да отида? — попита Болд.
— Разбира се. Ние с Боби ще правим стриптийз, докато се върнеш.
Боби вдигна ръце нагоре и раздвижи гърдите си. Елизабет се изкикоти.
— Отивай! — повтори тя.
Болд каза:
— Ще дойда с моята кола, Дикси. Ти ще продължиш. Аз няма да се застоявам.
Върху „ивицата“ на Алки, на по-малко от миля от мястото, където бе намерена Джудит Фюлър, където през летните месеци се струпваха толкова много коли и фургони на определените за паркиране площадки, тази нощ духаше силен влажен вятър към пролива, пронизващ до костите. Болд скръсти ръце, опитвайки се да се защити от студения вятър, но това не помагаше. Той трепереше, придвижвайки се към бреговата стена, и се питаше дали това се дължеше на вятъра или на гледката, която се откриваше пред неговите очи.