— Тя е доказателство. Искам да остане тук все още.
— От медицинска гледна точка няма причини за това. Извършили сме всичко необходимо. Но ако вие искате, нямам нищо против. Но няма да продължи много, нали? Пространството ни е много ограничено.
На вратата се почука и се показа глава на мъж. Той имаше сравнително сближени сини очи и тъмни сенки. Носеше чифт слушалки от „Сони Уокмен“, окачени на врата. Чуваше се предаване на концерт на Моцарт. Изглеждаше уморен не по-малко от Болд. Той каза:
— Майк провери. Храната е останала в стомаха. Не би могло да е консумирана повече от двайсет до трийсет минути преди смъртта.
Диксън кимна и благодари.
— Лу Болд, това е Джеймс Ройс, за когото ви казах.
— Добро хрумване за лентата! — каза Болд, като стана прав и се ръкува енергично, напомняйки за загадката, която подхвърли Диксън. — Това ни окуражава с възможност да използваме повече информация.
Ройс му благодари. Изглеждаше притеснен.
— Няма как да се разбере какво точно е яла — добави.
Болд се страхуваше да не започне някаква лекция по този повод.
— Много е разложена храната, но по отношение на времето сме сигурни.
Болд кимна доволен, че сътрудникът не се впусна в детайли. Той не харесваше работата на Съдебномедицинската служба.
— Това ще ви помогне ли с нещо? — Ройс попита Болд с надежда.
— Всяко нещо помага в тази работа — беше отговорът на Болд.
Ройс кимна с глава и затвори вратата, оставяйки ги сами. Диксън обработваше нокътя на малкия си пръст.
На връщане към своя офис Болд се опита отново да възстанови обстановката и да анализира различни възможности. Дали Черил Крой случайно е оставила завесите разделени при събличането си? Тогава е била забелязана от някакъв крадец, който е пропълзял пред отворения на долния етаж прозорец и я е проследил, когато се е изкачвала по стълбите нагоре със закуската. Или пък е била видяна пред незавесения кухненски прозорец докато е вземала среднощната си закуска. В такъв случай тя би имала достатъчно време да изяде закуската си и да се изкачи в спалнята, преди убиецът да я нападне. Дали е влязъл през прозореца или през входната врата, и ако е така, защо на входните стъпала се намери червената власинка? Знаел ли е убиецът, че тя закусва всяка нощ? Бил ли е убеден твърдо в нейния навик, за да планира убийството? Дали и другите жертви не са имали подобни навици, които не са били открити от Болд и неговите помощници? Няма ли някаква обща нишка, която е пропусната?
Или Крег Маркет е убил Крой? Благодарение на червената копринена власинка Болд изключваше такава вероятност, освен ако Маркет не е самият сериен убиец, който е убил своята приятелка в старанието си да се прикрива от полицията. Такава маневра би била единствена по рода си до сега. Документирано е, че някои психопати се стараят да бъдат колкото е възможно по-близо до следствената полиция, като следят хода на следствието по информацията във вестниците, често се завръщат на местопрестъплението преди завършване на разследването. За някои от тях публичната известност и „играта“ на криеница са толкова важни, колкото и самото убийство. Където и да обикаляше, Болд съзнаваше болезнено, че часовникът на убиеца беше тръгнал отново. С изключение на пропуснатия месец септември след смъртта на Йергенсен, интервалите между предишните убийства бяха някоя и друга седмица. Очевидно нямаше някакво разписание. Все още на свобода, убиецът бе подвластен на някакъв психологически стимул, който би го подтикнал към следващо убийство. Би избрал жертвата си първо, би я издебнал и убил.
Като всеки детектив, който се занимава с разследване на убийства, Болд обикновено работеше под напрежение. Но сега не можеше да понася чувството за безпокойство, което го владееше. Колко време оставаше до следващото позвъняване, с което щяха да му съобщят за откриване на нова жертва? Фотографските снимки на белязаните с кръст жертви проблясваха като филмова лента в неговите очи. Пулсът му се усили. Колко още? Ако беше пияч, може би щеше да се напие и да забрави безпокойството. Но той не беше такъв. Неговият баща беше умрял пиян. Болд избягваше алкохола по всякакъв начин. Съзнаваше, че искаше да задвижи разследването много по-бързо. Понякога то му се струваше бавно, като в кошмар, сякаш краката му тежаха стотици килограми. Наистина ли имаше нещо повече, което трябваше да продължи, освен смътната психологическа схема и малкото червени копринени власинки? Съвсем недостатъчно, преценяваше той. Почти съвсем нищо.