— Какво има?
Болд се представи, показа значката си и помоли за разрешение да ползва телефона.
Домакинът поиска да види значката по-отблизо, попита за телефона на полицейското управление, после затвори и залости вратата, и остави Болд отвън. Няколко минути минаха докато се отвори вратата отново и той беше приет с извинения за предпазните мерки. Болд го поздрави за проявената предпазливост.
Той поиска връзка и помоли да му изпратят техническо лице от управлението. Служителят на другия край на телефона отговори, че не го вълнувала идеята да снема отпечатъци от пръсти от някакъв влажен стълб в девет часа вечерта и говореше на Болд с някакъв тъп вулгарен език. Но Болд беше по същия начин груб, така че домакинът се изчерви. Служителят от управлението прекъсна. Предложиха на Болд да седне в скромния хол. Госпожа Левит, превзета жена на възраст някъде около средата или края на четирийсетте, загаси телевизора и се присъедини към съпруга си и към Болд. Те разговаряха за страха, който изпитват всички съседи след убийството на Крой. След като Болд установи с тях контакт в разговора, постави въпроса за стълба. Видели ли са някой да работи върху него в последно време? Някой от „Градско осветление“ или от кабелните компании? Някой извън тези служби? Не са ли дочули някакви странни шумове през нощта на убийството? На всеки въпрос те отговаряха с клатене на глава отрицателно и едновременно като по предварителна уговорка.
Болд знаеше, че нищо лесно няма. Нищо не се поднася на тепсия в работата по тази линия.
Тя беше странна жена. Нейните естествено червени коси бяха твърде дълги за възрастта й и въпреки добрия си външен вид, излъчваше раздразнение и враждебност. Нещастната жена беше изпъната, напрегната и концентрирана върху всяка от малкото думи, произнесени от нейния съпруг. Болд разбра съвсем ясно, че е нежелан. Тя не искаше да има нищо общо с полицията. Страхуваше се „да бъде въвлечена“ и заяви точно това. Искаше вратата да бъде заключена и залостена и да си гледа телевизия.
— Стаята на нашия син гледа към улицата! — каза господин Левит. — Може би той може да помогне…
Госпожа Левит се наежи при тези думи, изправи гръб и удари по възглавничката на канапето.
— Дъг, не считам, че това е подходящо!
И двамата се увлякоха в това за момент, и двамата непримирими, но след като всичко беше казано, Дъглас Левит спечели битката. Той изпрати жена си да доведе Джъстин и тя го направи, макар и с голямо нежелание. Болд и не очакваше да го доведе — може би той щеше да е вече „заспал“. Много се изненада като я видя да се връща заедно с юношата, влачен на буксир. Той беше младо, кльощаво момче с косите на майка си и с чертите на баща си. Имаше стъпала като за дванайсет фута ръст, дълги ръце като на паяк и неразвити отпуснати рамене.
— Джъстин, това е господин Болд от полицейското управление. Той би искал да ти зададе няколко въпроса, ако си съгласен.
Джъстин повдигна рамене и остана прав.
Джъстин изглеждаше на около тринайсет години, навлизащ в едни от най-трудните години на своя живот. „Бих искал да имам такъв като теб“ — мислеше си Болд. Ако можеше да има умерено щастливо, средно заможно семейство с две деца и с грижи за мотел. Тревата би била винаги зелена, но засега това бе само мечта.
— Аз съм много любопитен! — започна Болд с поглед, прикован в очите на момчето.
И наистина беше любопитен. Съпругата на Болд — Елизабет, отдръпнала се в търсене на своя кариера, главно поради неговото отношение към нещата, отказваше възможността да имат деца. Ако нещата бяха по други, той би имал свой син, син на същата възраст, в началото на възмъжаването, източил се като фиданка с развиващи се листа. „Бих играл баскетбол с него по празниците, бих ловил пъстърва през лятото дори в Аляска, където небесната дъга следва всяка буря и прогонва духовете. Ще спорим, и аз бих се оплаквал тайничко на Елизабет, но винаги очарован от всяка прекарана минута с него.“
Той се чудеше дали Дъглас Левит знаеше колко е щастлив.
— Да?
— Питам се, дали не сте видели някого на телефонния стълб пред вашата къща.
— Не! — отвърна момчето грубо. — И защо трябва да съм видял?
— Би могло да бъде някой преоблечен като телефонен или електротехник, или…
— Казах, че не съм видял!
— Джъстин! — смъмри го бащата.