— Дъглас! — намеси се жената. — Остави го той да говори.
Болд видя, че момчето се изчерви. Забеляза също, че то поглеждаше родителите си, преди да отговори. „Ти си нервен като другите — мислеше той, — но това не е защото аз съм полицай. Видял си нещо или знаеш нещо, но се страхуваш да го кажеш.“
— Никого ли не видяхте? Съвсем нищо? Вашата стая не гледа ли към улицата? — настъпи Болд. — Тази с телескопа на прозореца?
— Нямам телескоп!
Дъглас Левит седна по-напред и се вгледа в сина си.
— Несъмнено ти имаш, Джъст. Ние ти подарихме един миналата Коледа.
— Джъстин — каза майката съчувствено, — би трябвало да мислиш по-внимателно, преди да отговаряш. Господин Болд е много зает човек — полицай — каза тя по детски. — И аз съм сигурна, че той има още много неща да прави.
В отговор на своя баща момчето каза:
— О, да! Аз съм забравил за това! Сигурно е в моя гардероб. Спомняш ли си, татко? Нали пробвахме, но от „Градско осветление“ свиха всичко.
— Внимавай с езика, Джъстин! — обади се майката.
Очите на момчето шареха нервно между Болд и бащата.
— Но това е твоята стая? — попита Болд. — И тя гледа към улицата — добави той.
— Да.
— И към стълба?
— Сигурно.
— И ти не си виждал никого върху стълба? Съвсем никого? Би било голяма помощ за нас, ако…
— Никого! — прекъсна го детето. — Това е във връзка с онази лейди, която беше убита — каза то. — Нали? Вие мислите, че убиецът е използвал този стълб?
Болд не искаше да го плаши.
— Вероятно някой от службите. Това би било много далечен изстрел. — А обръщайки се към Дъглас Левит, каза: — Ние просто търсим нещо. Въобще нещо. Вярвам, че ме разбирате.
— Разбирам, лейтенант! — каза Левит.
„Всеки бърка моя ранг — помисли си Болд. — Гледат твърде много телевизия, а не слушат достатъчно внимателно, когато им се представям. Ако получавах лейтенантска заплата, бих имал нов костюм и съвсем друга пръчка за риболов. Бих получавал допълнително в брой, което сега не получавам. Не би се налагало да плаща жена ми всеки път, когато излизаме навън. Ако бях лейтенант, щях да възложа това следствие на някой сержант, и бих сочил него в случай, че нещата не вървят.“
— Преди няколко минути не беше ли насочил навън твоя телескоп? — Болд попита Джъстин незабавно.
Детето се изчерви. Майка му се намеси веднага:
— Той ви отговори вече, лейтенант! Наистина! Мислите ли, че лъже или нещо подобно? Каза ви, че неговият телескоп е в гардероба. Вярно ли е, Джъстин?
— Не е ли достатъчно? — момчето попита с такава дълбока убеденост, която е типична за прокурорите.
— Виждали ли сте някога онази жена? — питаше Болд. — Черил Крой, тази, която беше убита? Виждали ли сте я някога в задния двор, например? Може би с приятел, или нещо такова?
Джъстин се изчерви отново, и отново майка му протестира, но Дъглас Левит я смъмри и даде възможност на Джъстин да отговори.
— Сигурен съм, че съм я виждал преди. Зная за кого говорите.
— Джъстин! — каза майката, изненадана и разстроена.
— Мамо, ние тук сме нависоко. Аз виждам много хора от прозореца. За какво друго е прозорецът, мамо? Разбира се, аз поглеждам навън от време на време. Какво от това? — попита той. — Не искате ли да гледам през моя прозорец? Е, бихте ли ми дали малка почивка? Вие ме третирате като проклето петгодишно момче!
— Затваряй си устата, млади момко! Не можеш да разговаряш с майка си по такъв начин!
Джъстин Левит излетя от хола, бегом изкачи стъпалата и затръшна вратата на своята стая.
— Много съжалявам, лейтенант! — извини се Дъглас Левит.
— Сержант съм! Няма нищо. Разбирам. Съжалявам за безпокойството.
— Наистина има за какво да съжалявате! — каза недоволно съпругата, като се опитваше да намести непокорен кичур коса.
Точно в този момент от улицата се чу шумът на няколко коли. Лу Болд ги забеляза и се извини още един път, преди да излезе. Той възложи работа на полицейския служител и се отправи назад към Седемдесет и трета улица сам, все още размишлявайки какво би било, ако той имаше деца. Наложи си да не мисли повече за това. Каквото е минало, не може да се върне. Само че за Лу Болд миналото винаги се връщаше назад, като в затворен кръг. Мъртви млади жени, със залепени отворени очи. Но той пропускаше нещо в този дяволски кръг всеки път. Наистина не беше в природата му да витае само в това, което може би е станало. Вместо това той се концентрира върху изчервяващото се лице на Джъстин Левит. Искаше пак да говори с момчето, но без присъствието на изкуфяващата му майка. Възнамеряваше да организира подробни проучвания „от врата на врата“ и „от стълб на стълб“ по улиците и в съседство с къщите на всички досегашни жертви и да разпита евентуално съседи очевидци. Откриването на този стълб сякаш беше за него някакъв нов тласък, подновен оптимизъм, припомняне за това, че убиецът е също човешко същество, каквито са и неговите жертви.