Той приемаше, че знае кого търси. Научният център за поведение на ФБР в Куантико, Вирджиния, беше създал психологически портрет на убиеца, следвайки данните за втората жертва Ян Редик през май. Въпреки тайнствения рекорден успех и точност на НЦП-профилите, много колеги на Болд малко им се доверяваха, разчитаха повече на своята професионална интуиция. Въпреки всичко Болд ги смяташе за полезни. Престъпникът беше бял, на възраст между двайсет и пет и трийсет години, изтощен, живееше сам или с един родител, първороден син или единствено дете, страдаше от безсъние, ползваше транквиланти, носеше сини джинси и баскетболни гуменки. Трудността на този профил беше в радиуса от три мили около езерото Грийн Лейк. Това представляваше огромно пространство. През последните шест седмици двама детективи покриваха напълно четири проучвателни сектора, а оставаха двайсет и седем.
С откриването на урината, Болд може би имаше в ръцете си нещо вече. А може би не!
Като стигна до входната врата, той се спря. Докладът фаворизираше именно главния вход като най-вероятен за влизането на убиеца. Същото, както при другите обекти. Това безпокоеше Болд. Къде точно е влязъл? Как я е убедил да отвори вратата? Дали го е познавала тя? Дали не се е представил като ранен? Или че колата му е аварирала? Не е ли бил облечен като жена? На последната мисъл го навеждаха други случаи, когато бяха открити от лабораторията колосани червени нишки, за които се смяташе, че са от дамско боне. Жертвата нямаше такова боне. Нишките бяха намерени върху възглавничката на един от столовете на местопрестъплението, като че шапчицата беше поставена там или убиецът се беше събличал. Не е ли бил травестит?
От гледна точка на един детектив по убийства два са ключовите елементи в ритуала на серийните убийства: изборът на жертвите и начинът на влизане в къщата. Извън тези елементи, ритуалът служи на следователите, доколкото може да помогне за определяне на психологическия портрет на субекта. За сега Болд нямаше доказателства за нито един от основните елементи.
Той направи първата стъпка, като се опита да се постави на мястото на убиеца, да мисли и действа с неговата глава и разум. Беше много трудно, тъй като нямаше реална представа какво значи да си вътре в мозъка на един психопат. Той затвори очи; искаше да се почувства налудничав и готов да убива, вън от контрол, обезумял. Лу Болд отвори очи и тръгна нагоре по стъпалата. Стомашно разстройство, може би. Извън контрол, обезумял? Не!
Петото стъпало от основата нагоре скръцна под неговата тежест. Дали убиецът е стъпвал леко или тя го е посрещнала? Не е ли чула в стаята си скърцането на стъпалото? Стълбището му се струваше по-тясно с приближаването на горната площадка — илюзия на неговото нарастващо нетърпение. С всяка стъпка се приближаваше все повече до нейното най-интимно светилище; с всяка стъпка се доближаваше до конфронтацията; беше все по-близо до нейния финален момент. Той се движеше бавно, но уверено навътре; кръвта яростно биеше в ушите му, погледът му ставаше напрегнат до болка. За момент почувства нейния страх, който се появи в центъра на гърдите като мехурче и бързо се превърна в несъизмерим балон пред вратата на нейната спалня. Не се нуждаеше от картата на Ла Моя, за да разбере коя беше тази стая.
Той помнеше разказите на полицаите, които „можеха“ да имитират убийства, да блуждаят на местопрестъплението и да интерпретират събитието с мислите на убиеца. С Лу Болд ставаше обратното: той изпитваше смазващия страх на жертвата, последният ужас да се чувстваш жертва на някого; и макар това да помагаше рядко за събиране на доказателства, то му даваше мотивация, издигаше го над онези пунктове, където други полицаи биха спрели.
Той отвори вратата на нейната стая.
Като видя засъхналата кръв, действително чу нейния пронизителен вик, за да провери дали шумът не идва от сойка отвъд прозореца. Избърса челото си с кърпичката и я смачка небрежно в задния джоб. Разхлаби вратовръзката си набързо и разкопча яката на ризата си. Обстановката в стаята беше наистина добре запазена. Жълта тебеширена линия открояваше върху изцапаните чаршафи положението на жертвата след убийството. Без да стъпва навътре в стаята, той изследва бледоморавите стени и подхождащите им по цвят завеси. После обърна лице към двойното легло с оригинално изплетената табла откъм главата и дъбовата масичка; разгледа белия килим, сега покрит с ужасни кафяви петна. От лявата му страна, в ъгъла, имаше бюфет с разхвърляни върху него семейни фотоси в рамки; до същата стена беше и бюрото, на което бяха поставени телевизор и видео. Приклекна на коляно и продължи да се взира, после се наведе до самия килим и забеляза под леглото евтина книга на Джудит Кранц.