Докато тя все още е завързана с лице надолу, той продължава да задушава живота в нея, след което я обръща по гръб и завършва своя ритуал с кухненския нож, въпреки че тя може би вече е мъртва. При всички досегашни жертви на този убиец медицинското изследване етикира раните от пробождане като перимортем — направени в или около момента на настъпването на смъртта. Няма начин да бъдем абсолютно сигурни. За какво е този брутален завършек на ритуала? Какво значение има за него?
Болд се върна към ъгъла на стаята изтощен. В неговата представа чудовището все още работеше. В момента поставяше главата й така, че да гледа към вратата. При всяка жертва едно и също. Най-после събира всичко, вероятно облича сакото си — или палтото — и спокойно напуска къщата през главния вход, по същия път, откъдето е влязъл. Дали върви по улицата, присъединявайки се към обществото, част от което той не се чувства, или се промъква през сенките на къщите, боязливо прикривайки своето оттегляне?
Болд се намери сега стоящ върху площадката пред главния вход, а плътният дъжд падаше върху раменете и косите му. Чувстваше тежест в стомаха и горчив вкус в гърлото си от раздразнената жлъчка. Опитваше се да си представи пътя на убиеца.
Крамер натисна клаксона на колата, когато Лу Болд беше вече върху стъпалата пред входа на малката къща на Крой на Седемдесет и четвърта улица.
Напълно разсеян, детективът отправи поглед надолу към първото бетонно стъпало и се наведе. Забеляза блестящо петънце да плува в една локвичка вода върху стъпалото. Наведе се още по-ниско и го докосна с върха на пръста, и то веднага прилепна към кожата. Като го приближи до очите си и напрегна поглед, откри какво представляваше — беше една-единствена червена власинка.
3
Лейтенант Филип Шосвиц имаше очи във форма на слънчогледови семенца и тъмни четинести мустаци, които му помагаха да прикрива редките си предни зъби. Беше в природата му да се движи бързо, нервно, винаги неспокоен, с хронически болки в рамото, поради което постоянно го масажираше, или оправяше косата си над челото. Болд седна на единствения свободен стол в тясното, но подредено служебно пространство на лейтенанта, ограничено от пет фута висока шумопоглъщаща обвивка и заобиколено от тъпо тракащи пишещи машини, които бълваха аритмични доклади някъде от другата страна. Когато Шосвиц тежеше двеста и петдесет паунда, беше ленив и летаргичен, но сега беше съвсем различен човек, напрегнат и неуморим. Болд го помнеше от ранните години, когато редовно двамата играеха своята седмина партия покер, дълго преди женитбите и ипотеките, когато заплатата на полицая изглеждаше съвсем прилична. Болд не беше играл покер от години.
— И така, как е Портланд? — попита лейтенантът със своя висок, плътен глас.
— Прекъснах.
— Тук Крамер се опита да завърти нещата, докато ви нямаше.
— Чух за това.
— Той ли ви каза? Изненадан съм. Беше много внимателен. Направи най-доброто, на което е способен, но за него това не беше много добре, нали? Правилно? Казах, че би трябвало да остави нещата, както са. Мисля, че знаеше отговора, преди да ме попита. Правилно? Трябваше да му окажа доверие да опита. — Шосвиц отдавна беше придобил досадния навик да употребява въпроса „Правилно?“ по средата на всеки разговор, като че чака отговор или се нуждае от потвърждаване. Видимата несигурност обаче беше не друго, а специфичен начин на изразяване. Подчертаваше неговата увереност, че винаги знае и винаги е прав.
Болд не се поддаваше на тази игра, дори не кимаше. След толкова години на реторични въпроси той просто не обръщаше внимание. Но пренебрегването на въпроса правеше Шосвиц още по-настойчив.
— И така, какво става? — попита Болд.
— Имам нужда от заместник-играч!
Шосвиц беше поклонник на бейзбола. Играта непрекъснато се вмъкваше в неговите разговори и Болд често се дразнеше от изтъркани клишета и безполезни статистики. Той чакаше.
— Ще бъда интервюиран. Корекция: ние ще бъдем интервюирани. Правилно? Един студент завършва журналистика в Университета и прави дипломна работа на тема, засягаща вредното вмешателство на пресата върху правно юридическата ни система. Той е имал предвид нещастието с Гари Харт като пример. В някаква степен изглежда, че се е добрал до случая с Йергенсен, а моите прекрасни приятели от отдел „Публична информация“ — каза той саркастично, — са го насочили да ме интервюира. Затова ще застанете до микрофона и ако изкривя нещо или нещо пропусна, ще ме коригирате и ще поправим записа. Аз ще следя същото за вас. По-сигурно е като сме двамата. Правилно?