— Бих ви стиснал ръката, но нали виждате… — Той държеше високо изцапаната си с кръв ръка в ръкавица.
Болд усети, че язвата му веднага реагира.
— Моля за една услуга.
— Кажете.
— Бих искал една рентгенова снимка на десния лакът на Норвак. Мисля, че с това можем да уредим този въпрос окончателно.
— Хайде, Лу! Ние вече потвърдихме.
— Артрит. Имала е артрит на десния си лакът. Съществува и архив със снимки за сравнение.
Диксън кимна. При това той прехапа устни.
— Ройс може да ви направи снимки, но те не са ви необходими. Аз прегледах всичко съвсем подробно. Няма никакъв артрит нито на единия, нито на другия лакът. Тук нещо не е в ред.
— И вие сте сигурен, че няма артрит?
— Абсолютно! И за зъбите също. Един от нас греши, Лу! Може би сме пропуснали нещо. Случва се в лаборатории от такъв размер.
— Мисля, че трябва да занеса снимките при нейния доктор.
Той кимна.
— Говорете с Ройс. Той, или някое от момичетата, може да извади нейната папка. И ги върнете обратно, моля ви! Надпишете ги също. Държа да поддържаме документацията в пълен ред.
— Имате ли нещо против да я погледнете още един път?
— Какво именно?
— Само един поглед върху лакътя. Ако я разгледате вие, може би ще трябва повече от една снимка. — После добави: — Днес, ако е възможно.
— Лу, затънал съм до колене в обгорени трупове. Има още два след този. Сигурно ще трябва да останем тук до девет часа. Въпреки това аз обработих първо нея.
— Ще ти предоставя моята пълна колекция за един месец. Ще можете да презапишете всичките.
Диксън изглежда обмисляше това за момент. Зашеметяващо. Също като Болд, той беше възторжен поклонник на джазовата музика. Болд ценеше високо своята колекция, която включваше десетки албуми, които не бе невъзможно да се намерят. И бе забранил да се заемат на когото и да било. Отварянето на колекцията за някой приятел би било равносилно на отварянето на гробницата на Тутанкамон.
— За месец? — попита Диксън недоверчиво. — Този удар в главата ви сигурно е разместил нещо.
— Ще ви дам време, за да презапишете всичките албуми.
— Нямам възражения. Вярвам, ще ми простите. Аз съм в шок. Това е адски важно!
— Нашият втори убиец. Човекът с обувките „Рокпорт“ иска да считаме, че Дехавелин е убита от Кръстатия убиец.
Диксън гледаше скептично.
— Оставете тези обувки „Рокпорт“, Лу. Аз ги обух. — Той посочи. — Дяволски удобни са.
Това предизвика кратко колебание, след което Болд каза:
— Ние с вас сме съгласни, че е възможно някой друг да е убил Дехавелин. Някой дубльор. Не ме напускайте в този момент. Дехавелин не е единствената, която ни тревожи.
— Казах, че беше крайно невероятно, Лу. Има разлика, нали?
— Но е възможно.
Диксън вдигна рамене.
— Ако ме поставите пред стенда, бих казал, че убийствата са идентични. Толкова е малка разликата. — Болд помисли за момент и добави: — В това може би е цялата игра на дубльора. Но все още вие сте съгласен, че това е възможно, нали? Това е единствената дума, която искам да чуя.
Диксън вдигна рамене отново.
— Ще погледна пак Джейн Доу, Лу. За един месец! — напомни му той. — Цялата колекция, нали?
— Още тази нощ — доуточни Болд.
— Но ще бъде по-късно.
— Телефонът ми не е съвсем наред. Ако не успеете да се свържете, направо идвайте с колата. Трийсет-пет-трийсет и половина, Интерлейк-север. Ще чакам.
— Записах.
Погледът на Болд случайно падна върху овъгленото тяло.
— Това е наистина ужасно! — каза той.
— Зависи как гледате на него — каза Диксън с кисела усмивка.
Казаха на Болд, че Джеймс Ройс в момента почиства някакво тяло. Той отказа да влезе в залата. Бе видял много през живота си, но не разбираше как може който и да е да върши тази работа. Или и той трябва да е студенокръвен или болен, а може би и двете.
Ройс изхлузи ръкавиците и ги хвърли в кошчето. Бялата му престилка беше мръсна, а лицето изглеждаше изтощено. Той разтърка очите си, за да прогони умората.
— Исусе, какъв ден! Вие сте моят ангел спасител, сержанте.
Болд помоли за снимките на Норвак.
Ройс попита предпазливо: