„Нищо хубаво тази нощ.“
Приличаха си като домашно стерео.
Твърде леки пропуски.
Семейство Левит привършваше вечерята, всички седяха пред „Колелото на Фортуна“. Болд не си представяше колко късно беше. Те бяха достатъчно любезни с него, но когато поиска да говори с Джъстин, майката го изпрати горе в неговата стая и помоли за малък разговор с Болд.
Когато момчето бе достатъчно далече, за да може да чува разговора, тя запита Болд: „Четохте ли вечерния вестник?“.
Болд каза: „Не“. Господин Левит оставаше пасивен. Той явно беше пътникът в тоя брак; тя беше шофьорът.
— Те твърдят, че Джъстин е знаел как изглеждал убиецът, наричайки го единствения материален свидетел. Той не е видял лицето на този човек, господин Болд. Ние с вас знаем това. Цялата тази преса със своите твърдения го разстройва. Защо хората правят такива неща? Той смята, че всички предполагат, че знае нещо, а истината е, че той не знае. Ние се опитахме да му обясним защо пресата прави това, но не сме убедени, че това е стигнало до него, че ни е разбрал. Той има чувството, че е над всички нас. Аз съм убедена, че трябва да му върнем детството. Трябва да го спрем от училище. Той има чичо в Айдахо. Мислихме да го изпратим там до Деня на благодарността, докато тук всичко позаглъхне. Братът на моя съпруг е учител там и смята, че може да уреди нещо.
— А ако има съд… или нещо подобно, разбира се, той ще бъде на разположение, необходима е само кратка бележчица — добави Дъглас Левит. — Това е твърде много за момче на неговата възраст. Нанси вероятно ще го придружи и ще остане там с него. — Той посочи към жена си. За пръв път Болд чу нейното име. — Аз ще ги посещавам през уикендите всеки път, когато ми е възможно. Ние смятаме, че за него ще бъде по-добре извън града.
— Това можете да решите само вие — каза Болд. — Аз нищо не мога да направя. Е, разбира се, мога… но няма да го направя, ако питате именно за това. Ние бихме искали да направим още един опит с хипноза…
Левит погледна към жена си.
— Ние сме против това — призна той. — Особено като имаме предвид как му се отразява.
Болд нямаше настроение да спори.
— Както желаете. Не можем да ви насилваме. Бих ли могъл да говоря с момчето една минута? Изключително важно е.
Госпожа Левит кимна утвърдително.
Когато той бе вече на стъпалата, госпожа Левит го попита:
— Господин Болд, нали Джъстин не е в опасност? Имам предвид всичко това в пресата.
— Моят лейтенант смята, че пресата е най-големият проблем.
Господин Левит кимна, обгърна жена си с една ръка и я оттегли.
Джъстин Левит седеше на леглото си.
— Каза ли ви тя за вестника? Заклевам се в Бога, не съм видял лицето на престъпника. Това са гадни измишльотини.
Беше странно за Болд да чуе едно момче на такава възраст да се кълне в Бога. Той се питаше дали би търпял такъв език, ако чуваше това от свой собствен син. Мислеше, че не.
— Не се тревожи за това. Те са способни на всичко, за да продават своите вестници. Мръсни магарета! Съгласен съм. — Болд замълча, събирайки мислите си. — Джъстин, какво трябва да ти кажа, както да те питам… Аз не казвам, че си ме лъгал. Не те обвинявам в нищо. Напротив, искам да разбереш колко съм доволен — както аз, така и всички ние — за твоята готовност да ни помагаш. Искам сега да ти задам няколко трудни въпроси, но ми е нужна истината, Джъстин. Всичко казано остава само между нас, окей?
Лицето на Джъстин се вдърви. Но най-после той кимна.
— Ти ми каза, че си виждал нейния телевизор от тук, нали? — Момчето кимна с разбиране. — А какво гледаше тя онази нощ?
— Нали ви казах. Този радиоканал.
— Искам да кажа през нощта, когато беше убита?
— Същия радиоканал. Вече ви казах.
Болд помисли за момент и сетне каза:
— Кажи ми какво стана, след като бяха вече в стаята.
Джъстин въздъхна тежко, явно изтощен от повтарянето на едни и същи въпроси.
— Тя вървеше пред него, когато влязоха. Сетне тя падна на леглото. Това е всичко.
— А завесите?
— Той дръпна завесите.
— Светлините?
— Той загаси лампите. Боже!
— И после?
— Нищо. Казах ви. Нищо.
— Каза ми, че си видял синя светлина!
Момчето изглеждаше изненадано. Замисли се, преди да отговори.