Наричали го едно от великите чудеса на света и дори над земята той изглеждаше внушително сред другите сгради — заострена осмоъгълна постройка от мрамор, служеща като преддверие. Влизайки през вратите, които никога не се затваряха, той прекосяваше мозаечния мраморен под към наблюдателницата. През деня пешеходците плащаха по пени, за да минат през нея и да се спуснат по стълбите към тунела. Не и нощем. Въртящата се месингова бариера бе затворена, но Призрака я прескочи, както правеха всички други.
Всички призрачни среднощни обитатели на тунела.
Мраморните стъпала, виещи се през прохода, бяха заледени и той заслиза по-внимателно от обикновено към първата площадка, после към следващата и най-накрая стигна дъното — голямата ротонда на повече от сто и петдесет стъпки под земята. Навремето тя била обширна и пищно украсена; сега беше само обширна. Стените бяха мръсни, статуите — почернели. Годините си бяха казали думата.
Въпреки това гледката впечатляваше — ниши, издялани в грапавите хоросанови стени. В тях, свити до кожени торби, спяха хората на ротондата — фокусници, ясновидци, жонгльори, които през деня натрапваха уменията си на посетителите на прочутия тунел.
Първи по рода си на света, тунелът под Темза се простираше от Уопинг до Ротърхайт. Строежът му, продължил седемнайсет години, изправил пред множество изпитания инженера Марк Брюнел, а синът му Изамбард едва не се удавил при поредното наводнение, препънало усилията им. И двамата се надявали конски впрягове да минават по подземния път, но цената се оказала твърде висока и той станал туристическа атракция. Посетителите плащаха по пени, за да изминат хилядата стъпки под Темза, и цяла подземна индустрия бе възникнала, за да ги обслужва — индустрия, изискваща контрол.
Призрака се придвижи от преддверието до черната паст на тунела, чиито две арки зееха срещу него като дула на пистолет. Проходът бе широк и с висок таван, ала тухлените стени сякаш го притискаха и всяка крачка се превръщаше в ехо. Не след дълго атмосферата се промени рязко. През деня стотици газови лампи прогонваха мрака, но нощем единственото осветление бяха мъждукащите свещи на обитателите на тунели — улични търговци, оракули, танцьори, дресьори, певци, клоуни. Казваха, че всяка година по два милиона души слизат в тунела. Намереха ли си място тук, бездомниците го пазеха ревниво, да не би друг да им го отнеме в тяхно отсъствие.
Вървейки с отекващи по каменния под стъпки, Призрака оглеждаше отпуснатите тела на уличните търговци и артисти. Надничаше в нишите и огряваше с фенера си спящите под сводовете по цялото протежение на тунела.
Вътре съблюдаваха стриктна йерархия. Търговците заемаха нишите до входа на тунела. По-навътре се настаняваха скитниците, просяците, клошарите; още по-навътре — крадците, престъпниците и бегълците.
На сутринта търговците, за чието занятие бе от полза в тунела да не се подвизават мръсни бездомници, помагаха ентусиазирано на полицаите да го разчистят. Престъпниците и бегълците така или иначе изчезваха от тъмно. Останалите — клошарите, просяците и уличниците — разтриваха очи и мърморейки, събираха оскъдните си притежания и се подготвяха за поредния ден на оцеляване.
Фенерът на Призрака се задържа над спяща фигура в тъмна ниша. Следващата бе празна. Фенерът описа дъга да освети сводовете по средата на тунела. Те също пустееха, поглъщайки светлината, която танцуваше немощно по тухлите.
От мрака долетя шумолене и Призрака вдигна фенера над свит до стената силует.
— Привет, господин Бхарат — прошепна му малко момче.
Призрака приближи до него и извади изпод куртката си дебел комат хляб.
— Привет, Чарли — поздрави той и подаде хляба на детето.
То трепна леко, свикнало да получава плесници и пестници от възрастните, после взе хляба, втренчено в Призрака с благодарни очи. Захапа го предпазливо след миг колебание.
Повтаряше се всяка нощ. Трепване, предпазливост, признателност. И всяка нощ Призрака, който не знаеше нищо за момчето, освен че живее сред насилие и грубост, му се усмихваше и казваше:
— До утре вечер, Чарли. Пази се.
Със свито сърце и тази нощ Призрака остави детето в нишата му и продължи напред.
Не след дълго спря отново. В друга ниша лежеше мъж със счупен крак, паднал по заледените стъпала на ротондата. Призрака бе наместил костта и сега, затаил дъх да не вдишва вонята на изпражнения и пикоч, клекна да провери дали шината е на място и дали кракът се възстановява.
— Добро момче си ти, Бхарат — изръмжа пациентът му.