Хенри кимна и се усмихна, наслаждавайки се на одобрението ѝ.
— И понеже в картите на двореца няма отбелязан тайник…
Преди да довърши, стигнаха до пейките, където седеше твърде забележителен мъж — индийски господин с кръгло, бузесто лице, което му придаваше момчешки вид. Въпреки това изглеждаше очарователен и достолепен. Носеше копринени дрехи. От скъпа коприна.
Той сгъна вестника си, остави го и стана да ги поздрави.
— Ваше Височество — Хенри се поклони леко — и малко неохотно, отбеляза си наум Иви. — Представям ви госпожица Иви Фрай. Госпожице Иви Фрай, махараджа Дулийп Сингх.
След кратка размяна на любезности индиецът бързо се обърна към Хенри със сериозно лице.
— Приятелю, чертежите, за които ме помоли, са преместени.
— Преместени? От кого?
— От хората на Крофърд Старик.
Сингх забеляза как посърнаха лицата на Иви и Хенри.
— Да, предположих, че името ще ви се стори познато. Знам къде са документите, но ги пазят като зеницата на очите си.
Иви изопна рамене.
— Това не е проблем.
Сингх я изгледа от главата до петите.
— Така си и мислех.
Не след дълго Иви и Хенри стояха върху покрив (след като си организираха състезание по катерене с победител Иви) с изглед към строго охранявано тамплиерско убежище.
Вътре бяха документите, отнесени от Крофърд Старик, който очевидно беше стигнал до същото заключение като тях.
Той обаче нямаше ключ. Те имаха. И сега искаха документите.
Първият проблем бяха стражите. Хенри обходи с поглед сградата, наподобяваща малка крепост. Имаше постови до прозорците и пред портата.
— Трябва ни план — констатира лаконично Иви.
— Ще отвлека вниманието на охранителите, а ти ще намериш начин да влезеш вътре — каза Хенри.
— Наистина ли? — погледна го тя със смесица от загриженост и изненада, несигурна дали е готов, а после — въображението ли я подвеждаше, или той се изчерви?
— За теб, Иви, съм готов на всичко.
— Е, щом вляза, ще намеря някой, който знае къде държат документите.
— И ще се срещнем по-късно — довърши той и се прокрадна към ръба на покрива.
— Внимавай — прошепна му тя.
Хенри успя да отвлече вниманието на стражите. Шумът разпръсна най-близката група и тя използва възможността да се изкатери по стената и да влезе през прозореца на първия етаж. Намираше се в централния архив, където, ако не се лъжеше, би трябвало да съхраняват чертежите.
Явно се лъжеше. Огледа бързо помещението и не видя нищо. Е, помисли си, време е за план Б. Да открия някого и да го разпитам.
Приближи до вратата и се ослуша. Чу стъпки в коридора и зачака доволна самотния страж да мине край нея. Отвори рязко вратата, нанесе му саблен удар по гърлото, улови го през врата с дясната си ръка и го вкара в кабинета. Затвори вратата и го пусна да се свлече на пода. Борейки се да си поеме дъх, той я погледна втрещен.
— Кълна се, госпожице, не знам къде го откараха — заекна.
Тя го стисна за яката и вдигна юмрук, готова да го сплаши с още един болезнен удар, но се спря. Него?
— Кош са откарали? — попита рязко.
— Мъжът, облечен като вас. Стражите го…
Проклятие. Хенри…
Тя се овладя.
— Къде са откраднатите чертежи?
Той поклати енергично глава.
— Не знам нищо.
Иви му повярва и го приспа със светкавичен удар с ръкавицата. Сега трябваше да вземе решение. Да продължи ли да търси чертежите? Или да спаси Хенри?
Всъщност нямаше дилема.
78.
На улицата ѝ провървя. Натъкна се на един от невръстните информатори на Хенри.
— Хванаха го, госпожице — каза ѝ детето. — Отведоха господин Хенри. Не можахме да ги спрем. Откараха го с червена карета. Няма да стигнат далеч обаче. Едното колело ще падне всеки момент. Вижте как криволичи дирята!
Иви му благодари. Благодари и на щастливата си звезда, че асасините разчитат на подкрепата на хората. Нека тамплиерите опитат да проследят карета в Лондон без очите и ушите на местните!
И така, тя проследи каретата, прекосявайки бързо оживените улици — още едно незабележимо лице в тълпата. Стигна до Ковънт Гардън, където откри изоставения впряг.
Втурна се през площада с надеждата да зърне Хенри или похитителите му, но от тях нямаше и помен. Амбулантен търговец я погледна с възхищение и тя тръгна към него — време беше да пусне в ход чара си.
— Видя ли някой да излиза от каретата? — посочи с най-сладката усмивка, която успя да си лепне.
— Да, издърпаха някого. Май беше мъртвопиян. Отнесоха го в църковния двор. Да изтрезнее на спокойствие сигурно.