Отдели се от човешкото море и свърна в коридор наляво, когато добронамерен глас я възпря:
— Скъпа, балната зала е насам.
Престори се, че не чува, и се отдалечи безшумно по пищния килим, разстлан към дебрите на двореца. Вървеше тихо като привидение, наострила слух да долови присъствието на стражите, преди те да я забележат. Не след дълго, разбира се, чу стъпки и гласове. Вмъкна се в кабинет — оскъдно мебелиран и тъмен. Прилепи се към открехнатата врата и зачака стражите да отдалечат.
Когато отминаха, надникна през процепа и ги огледа внимателно. Носеха униформи на кралски гвардейци, но имаше нещо гнило. Изглеждаха някак развлечени, не толкова спретнати.
Самозванци.
Разбира се. Старик беше внедрил свои хора в двореца, разположени и отвън, и вътре. Как иначе би осъществил гибелния си замисъл? Иви преглътна, надявайки се в същия момент Абърлайн да информира Джейкъб какво е скроил врагът.
Излезе от кабинета и пак тръгна бързо по мекия килим. Откри Бялата зала и влезе вътре. Намери чертежите и прехапа устни, въодушевена от находката. За разлика от плановете на двореца, които вече беше разглеждала, тези включваха всичко. Всяко помещение, всеки коридор и проход. Това бяха личните чертежи на принца.
И…
Тя затаи дъх.
Видя тайника.
Прииска ѝ се Хенри да е тук при нея. Представи си как му показва откритието си. Всъщност си представи как ще прекарва много повече време с него, след като постигне целта си.
Сега обаче трябваше да се съсредоточи върху настоящето. Можеше само да се надява, че Джейкъб ще неутрализира хората на Старик, за да ѝ даде възможност да стигне до тайника. На излизане от залата зърна отражението си в голямо огледало, приглади полите си и пъхна чертежите в пазвата си. В коридора спря още веднъж да избегне стражите, изпречили се на пътя ѝ, и после се смеси бързо с тълпата от гости — невидима и неразпознаваема.
Е, не съвсем.
— Ето те и теб! — подвикна ѝ женски глас.
Да му се не види. Беше Мери Ан Дизраели — приятел и съюзник, когото нямаше как да подмине.
— Искам непременно да те запозная с някого! — възкликна госпожа Дизраели и предотвратявайки всякакви възражения, я улови под ръка. Поведе я през множеството към терасата. Там стоеше жена, която Иви Фрай веднага позна. Толкова известна жена всъщност, че за момент дори не повярва на очите си.
— Ваше Величество — поклони се Мери Ан Дизраели, стисвайки дискретно ръката на Иви, за да ѝ напомни да направи реверанс. — Представям ви госпожица Иви Фрай.
Нейно Величество, както обикновено облечена в тъмна рокля и с изражение в тон, погледна Иви със смесица от равнодушие и неодобрение и най-неочаквано каза:
— Ти ли си виновницата за инцидента с господин Гладстон?
Иви пребледня. Играта приключваше. Бяха ги разкрили.
— В-ваше Величество, простете ми — заекна тя.
Кралицата обаче се усмихна. „Инцидентът“ с господин Гладстон очевидно я беше развеселил.
— Тортата е изключително вкусна — каза тя на Иви. — Забавлявай се.
Обърна се и се отдалечи, сподиряна от забързан лакей. Зашеметена, Иви я проследи с поглед, осъзнала твърде късно, че е център на вниманието. Пред очите на всички и видима.
Понечи да се отдалечи бързо, но злото бе сторено и нечия ръка я улови за лакътя. Този път обаче не бе дружелюбната длан на Мери Ан Дизраели, отплавала при други събеседници. Не, беше попаднала в неумолимата хватка на Крофърд Старик.
— Ще танцувате ли с мен… госпожице Фрай? — попита той.
Гостите около тях ахнаха, възмутени от грубото нарушение на етикецията, но Крофърд Старик не им обърна никакво внимание. Поведе Иви към средата на терасата точно когато оркестърът засвири мазурка.
— Господин Старик, позабавлявахте се, но играта свърши — каза Иви с надеждата гласът ѝ да прозвучи по-уверено, отколкото се чувства.
Старик обаче не я чу. Притворил очи, той сякаш се носеше по вълните на музиката. Иви се възползва от възможността да огледа лицето му. Със задоволство забеляза умората и тревогата, изписани в тъмните кръгове и бръчките около очите му. Дейността на асасините наистина се бе отразила зле на тамплиерския Велик майстор. Всеки друг би решил да капитулира, но не и Крофърд Старик.
Иви се усъмни в здравомислието му. Обсебен от победата, Старик бе неспособен да признае поражението.
— Един, двама, трима — каза той и едва след миг тя осъзна, че сочи покривите над пълната с гости тераса. Да. Видя ги и тя. Мъже в униформи на кралски гвардейци, но очевидно тамплиерски стрелци — поне половин дузина. Насочиха оръжията си към терасата в очакване на сигнал.