Старик го погледна със странно изражение, което Иви Фрай би разпознала, защото го бе видяла по време на танца. Само че сега то беше толкова отнесено, че изглеждаше почти блажено.
— Е, дори старците се поддават на изкушения — каза той с усмивка.
Слисан, Джейкъб пристъпи напред.
Старик не понечи да се защити. Продължи да се усмихва снизходително. Усмивката на мъдростта.
— Младите си мислят, че ще оставят незаличима диря в свят, създаден всъщност да ги употреби.
Джейкъб тръсна глава и изпъчи гърди като същински водач на банда.
— Аз не мисля, че ще оставя следа, старче. Знам го със сигурност!
Лицето на Старик се вкамени. Той се върна в настоящето, извличайки древна сила от находката си.
В същия момент Джейкъб нападна.
83.
Хенри взе решение. Реши да напусне този живот. Да напусне асасините и Иви, за които беше бреме. Цял живот се опитваше да избяга от истината, че е негоден за асасин. Като затворник в църквата „Свети Павел“ Хенри бе разбрал от ясно по-ясно, че бере горчивите плодове на заблудата.
Отнесен в спомени, той затвори магазина и изключи лампите, оттегляйки се в работния си кабинет отзад. Заслуша се в тиктакането на часовниците и се замисли какво ли прави сега Иви. С Джейкъб сигурно бяха пристигнали в двореца на кралицата. Когато се върнеха, мисията щеше да е приключила. Независимо от резултата — победа или загуба — битката щеше да е свършила. Щеше да започне възходът на асасините и залезът на тамплиерите в Лондон или асасините щяха пак да се оттеглят, да се прегрупират, да тънат в размишления.
А Хенри? Седна зад писалището, отрупано с документите, ръкописите, картите и чертежите, които с Иви бяха разглеждали отново и отново. Скри лице в длани и си спомни детството и годините, когато се наричаше Призрака. Живот, пълен със заблуди, рухнали мечти и неуспехи.
И преди беше обмислял да напусне Братството. Не може да загърбиш вярата си — така си каза тогава.
Да, реши сега. Може.
Придърпа празен лист към себе си и взе перото и мастилницата.
„Скъпа Иви“, написа.
В същия момент чу звук откъм външната врата. Звукът се повтори. Някой чукаше.
Хенри се изправи, пресегна се към острието си и го закопча върху китката си, вървейки към завесата. Босите му крака прекосиха безшумно магазина. Тръсна ръкав да скрие оръжието и надникна през стъклото. Видя фигура и веднага я позна.
Отвори вратата, подаде глава, огледа оживената уайтчапълска улица и се отдръпна, подканвайки госта си да влезе.
— Въоръжен си — отбеляза вместо поздрав Джордж Уестхаус. Опитни очи.
— Притиснали сме тамплиерите в ъгъла. Нали знаеш какво правят плъховете, когато ги притиснеш в ъгъла?
— Нападат магазинери? — предположи Джордж.
Хенри се опита да се усмихне, но усмивките не му бяха стихията и разбира се, мускулите на лицето му отказаха да се подчинят. Той пусна резетата, обърна се и поведе Джордж между отрупаните с вещи етажерки. Щом влязоха в кабинета, отмести писмото настрани и посочи на Джордж стола, където неотдавна бе седяла Иви Фрай.
Джордж остави върху писалището кожената торбичка, която носеше.
— Ще ме информираш ли как вървят нещата в града? — попита.
Хенри му разказа как с помощта на шпионската му мрежа Джейкъб е организирал бандите в Ийст Енд и после е осъществил серия от операции срещу тамплиерите, отслабвайки значително позициите им; как двамата с Иви са открили вероятното скривалище на Плаща; как Иви и Джейкъб в момента са на дворцовия бал и търсят тайника, където е артефактът.
При споменаването на артефакта Джордж повдигна вежди.
Да, помисли си Хенри, още проклети дрънкулки. Още смърт в името на джунджурии.
— Открил си ентусиазиран сътрудник в лицето на Иви Фрай, нали?
— Търсехме райската частица по различни причини — уточни Хенри. — Тя искаше да види силата ѝ. Да стане свидетел на могъществото на Първата цивилизация. Аз вече го бях виждал. Исках да се уверя, че тази сила никога няма да попадне в ръцете на тамплиерите.
— Търсехме… — повтори Джордж.
— Моля?
— Използваш минало време. Защо?
— Защото вярвам на близнаците. Дори Иви да не успее да открие Плаща, Джейкъб със сигурност ще обезвреди Крофърд Старик. И в двата случая райската частица ще остане в безопасност.
— И това е всичко, така ли? — Джордж посочи писмото до Иви. — Няма друго?
Хенри го погледна.
— Да. Друго няма.
Джордж кимна мъдро.
— Добре тогава. Много добре. Защото както ти казваше Итън и както казваше майка ти, асасините се нуждаят от аналитични умове не по-малко, отколкото от воини.