Инженерът бе решил да прокопае по-голямата част от линията по метода „дълбаеш и покриваш“. Изкопаваха ров, широк двайсет и осем и дълбок петнайсет стъпки. После изграждаха поддържащи стени с по три пласта тухли. На места поставяха метални трегери над стените. Другаде изграждаха сводовете от тухли. Накрая покриваха изкопа и заглаждаха земята над тунела.
За целта унищожаваха пътища и къщи, а в някои случаи проправяха временни шосета. Преместваха тонове пръст и стотици тръби за газ и вода. Създаваха безкраен кошмар от шумотевица и разруха, сякаш бомба е взривила Флийт Вели. Не, сякаш от две години всеки ден бомбардират квартала.
Работеха денем и нощем, когато запалваха факли и мангали. Земекопачите се редуваха на две основни смени, които приключваха и започваха с три удара на камбана по пладне и в полунощ. Имаше и по-дребни размествания, когато жените и мъжете изоставяха една трудоемка и монотонна задача и подхващаха друга.
Основният виновник за шума бяха седемте конвейера, единият от които бе издигнат тук — високо дървено скеле в шахтата, извисяващо се на двайсет и пет стъпки над тях. Десетки работници обслужваха и в момента въпросния източник на прахоляк и оглушителен тътнеж. Някои бяха в изкопа, други — горе на земята, трети висяха като маймуни върху гредите, за да подсигуряват плавното му движение, докато гигантските кофи с пръст се плъзгаха, клатейки се, над рова.
На земята мъже с лопати изтребваха планина от изкопана пръст и я товареха в конски каруци. Над четирите чакащи впряга се виеха чайки и се снишаваха за плячка, необезпокоявани от дъжда.
Фаулър се обърна към Чарлс, който изглеждаше болен — държеше носна кърпичка пред устните си — но иначе в добро настроение. Има нещо неукротимо у него, помисли си той. Не беше сигурен дали е воля, или лудост. От две десетилетия търпеше подигравки — всъщност откакто предложи идеята за подземната линия. „Влакове в канавки“, присмяха му се тогава. Смяха се и когато разкри плановете си за вагони, тласкани от сгъстен въздух. През тунели. Нищо чудно, че десет поредни години Пиърсън присъстваше на страниците на списание „Пънч“. Безброй читатели се веселяха за негова сметка.
После се роди планът — отново рожба на Пиърсън и отново повод за присмех — да пуснат подземна железница между Падингтън и Фарингдън. Щяха да съборят гетото Флийт Вели и да преместят обитателите му в покрайнините на града, а хората да се придвижват до работните си места и обратно с новата железница.
Благодарение на внезапен приток на средства, предоставени от Западната железница, Северната железница и Лондонската градска корпорация, планът се осъществи. Назначиха него, многоуважаемия Джон Фаулър, за главен инженер на подземната железница и преди две години в Юстън започна работата по първия изкоп.
Смееха ли се още лондончани?
Да. Само че сега смехът им звучеше горчиво. Защото намеренията на Пиърсън да се разчисти гетото се развиха зле, меко казано. В покрайнините нямаше жилища и никой не проявяваше желание да построи нови. А никъде не съществува непретъпкано гето. Всички бедняци трябваше да отидат някъде и те се преместиха в други гета.
После, разбира се, настъпи разрухата от самата работа — непроходими улици, разкопани шосета, затворени магазини и занаятчийници. Търговците и предприемачите искаха обезщетения. Обитателите на къщите в съседство с трасето живееха в непрестанен хаос от кал, боботене на машини, грохот от конвейери, хлопот на кирки и викове на земекопачи. И в страх, че основите на домовете им ще се сринат.
Нямаше отдих; по тъмно запалваха огньове и нощната смяна запретваше ръкави, а дневната се залавяше с обичайните увеселения — пиене и пиянски побоища до зори. Лондон сякаш бе превзет от земекопачи; от нашествениците бяха доволни само уличниците и кръчмарите.
Не липсваха и инциденти. Първо, пиян машинист излезе от релсите на Кингс Крос и се вклини в тунела. Никой не пострада. „Пънч“ пожъна богат урожай. Година по-късно изкопът на Юстън Роуд рухна, повличайки градини, тротоари, телеграфни жици, газови тръби и водопроводи. Проби дупка в града. Като по чудо никой не пострада. Господин Пънч остана очарован и от този епизод.
— Надявах се днес да чуя добри новини, Джон — изкрещя Пиърсън, сваляйки кърпичката от устата си.
Дребен човечец, на шейсет и осем, но изглеждаше на два пъти повече от Фаулъровите четирийсет и четири. Двайсетте усилни години го бяха състарили. Винаги готов да се усмихне, но с изморени очи и с бузи, сбръчкани като восък, разтопен върху свещ.