— Какво да ви кажа, господин Пиърсън? — изкрещя в отговор Фаулър. — Какво бихте искали да чуете освен…? — посочи строежа.
Пиърсън се засмя.
— Боботенето на машините е окуражително, вярно. Но вероятно бих искал да чуя, че сме наваксали изоставането и се движим по график. Или че мълния е поразила всички лондонски адвокати, които водят дела за обезщетения. Че Нейно Величество кралицата е демонстрирала доверие в проекта и възнамерява да използва подземната железница при първа възможност.
Фаулър погледна приятеля си, отново удивен от духа му.
— Тогава се опасявам, господин Пиърсън, че имам само лоши новини. Изоставаме от графика. И времето ще ни забави още повече. Дъждът ще угаси двигателя и мъжете на конвейера ще се насладят на непредвидена почивка.
— Е, значи има и добра новина — подсмихна се Пиърсън.
— И каква е тя? — изкрещя Фаулър.
— Ще се порадваме — като по даден знак двигателят загъргори и умря — на тишина.
За миг наистина настъпи стъписано затишие, докато светът се приспособяваше към липсата на шумотевица. Само капките дъжд пльокаха в калта.
После откъм скелето долетя вик:
— Скелето поднася.
Вдигнаха глави и видяха как конвейерът се залюлява и един мъж се заклатушква над бездната още по-опасно отпреди.
— Ще издържи — каза Фаулър, забелязал безпокойството на Пиърсън. — Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.
Суеверен човек би скръстил пръсти. Земекопачите решиха да не рискуват и ордите по скелето се заспускаха към земята като моряци от рейки на платна. Стотици заслизаха едновременно и Фаулър затаи дъх, молейки се гредите да издържат допълнителната тежест. Би трябвало. Щяха да издържат. И те издържаха. Мъжете стъпиха на твърда земя, крещейки и кашляйки, понесли лопати и кирки, скъпоценни за тях както ръцете и краката им. Окаляни от главата до петите, се скупчиха земляк при земляка.
Фаулър и Пиърсън наблюдаваха как се сформират очакваните групи — лондончани, ирландци, шотландци, от провинцията, от другаде. Пъхнали длани в джобовете или скръстили ръце пред гърдите, за да се топлят, всички стояха с превити рамене и шапки, нахлупени ниско, за да ги пазят от дъжда.
Нов вик наруши тишината и Фаулър се обърна към изкопа, където бе настъпила суматоха. Един земекопач, надникнал в ямата, бе вдигнал тревога. Мигом край него се бяха стълпили мнозина, втренчени в нещо долу.
— Сър! — извика началникът на смяната Марчънт и му махна с ръка да приближи. Събра длани пред устата си и изкрещя: — Сър. Елате да видите!
Фаулър и Пиърсън тръгнаха през калта. Мъжете се разделяха да им направят път. Не след дълго застанаха над изкопа и погледнаха надолу — през подпорите и кофите на утихналия конвейер към разкаляното езеро в дъното, което ставаше все по-дълбоко.
В него се поклащаше тяло.
5.
Дъждът поспря, слава богу, и нивото на водата в изкопа спадна, но машините мълчаха. С ръка върху шапката, Марчънт се втурна да информира прекия си шеф — Кавана, директор на строежа, докато друг изтича да намери полицай. Пръв пристигна полицай Абърлайн — младеж с рунтави бакенбарди. Представи се, прочисти гърло и свали униформената си каска, за да се заеме с огледа на тялото.
— Слизал ли е някой долу, сър? — обърна се към Пиърсън, сочейки изкопа.
— Разчистихме мястото веднага след като открихме тялото, полицай. Доста врява се вдигна.
— Никой не обича да вижда мъртъвци, преди да е похапнал и пийнал чай в единайсет, сър.
Абърлайн надникна предпазливо в ямата и махна с ръка на работника до него.
— Ще подържиш ли, драги?
Подаде му каската, после разкопча и свали колана, палката и белезниците и заслиза по въжената стълба.
Под погледите на, всички, надвесени над ръба на изкопа, той заобиколи тялото, повдигна едната ръка на мъртвеца, после другата. Най-сетне клекна и публиката затаи дъх в очакване служителят на реда да обърне тялото.
Абърлайн преглътна, несвикнал да изнася спектакъл и изпълнен с разкаяние, че не е наредил на мъжете да се отдръпнат назад. Те опасваха и двете страни на изкопа; дори Фаулър и господин и госпожа Пиърсън бяха там. Взираха се в него от петнайсет стъпки височина.
Добре. Той насочи поглед към тялото, загърбвайки смущението, за да се съсредоточи върху належащата задача.
Мъртвецът в костюм от туид лежеше с лице в калта, вдигнал една ръка, все едно да извика кабриолет. Кафявите му обувки бяха грижливо изработени и макар окаляни, изглеждаха в прилично състояние. Не е облечен като бездомник, помисли си Абърлайн. Приведе се, без да обръща внимание на тинята, мокреща дрехите му, и си пое дълбоко дъх. Улови мъжа за раменете и пуфтейки усилно, го преобърна.