— Самосъжалявам ли се? Наистина ли?
Тя наклони глава и се усмихна.
— Може би малко, скъпи. Да, съвсем малко.
Той се замисли.
— Разбирам — кимна рязко.
Продължиха да се разхождат, отклонявайки се от отъпкания маршрут към по-неугледните квартали на града.
— Обидих те — отбеляза тя.
— Никой не обича да изглежда като намусено дете — призна той.
— Никога не си бил такъв, а при това пътуване разбрах, че детето ми е станало мъж.
Той изсумтя презрително.
— Мъж и половина! Изгубил хладнокръвие при бойното си кръщение.
— Ето пак…
— Съжалявам, мамо.
По виещи се странични улички стигнаха до Уайтчапъл и спряха пред магазин. Майка му се обърна и обви с длани лицето на сина си.
— Вече си много по-висок от мен.
— Да, мамо.
— Виждаш ли? Вече си мъж. Готов си да се отърсиш от детинските самообвинения, срам и каквито други отровни чувства те измъчват, за да се впуснеш по следващия етап от пътя, който съдбата ти е отредила.
— Това ли е желанието ти?
Тя отпусна длани и се подсмихна.
— Е, сети се да попиташ, Джаядип. Скъпото ми момче, израсло в мен и отраснало под грижите ми. Коя майка мечтае синът ѝ да стане убиец?
— Асасин, мамо, велик асасин, а не убиец.
— Можеш да бъдеш велик асасин, без да си убиец, Джаядип. Такива надежди тая. Затова сме тук. Вече си готов за новия си живот. Добре дошъл в него.
Посочи магазина, пред който стояха. Той погледна към витрината, отрупана с прашни дрънкулки, украшения и сувенири.
— Антикварен магазин? — повдигна вежди.
— Точно за любознателен ум като твоя.
— Ще бъда антиквар — констатира безизразно той.
— Да влезем вътре — подкани го майка му.
Извади ключ изпод робата си и след секунда двамата влязоха в пълното с вещи, но някак успокояващо помещение. Погледнато от прага, то сякаш се простираше към призрачни, загадъчни дълбини и когато затвориха вратата, шумът от улицата ненадейно секна. Прашинки танцуваха в сноповете светлина, процеждаща се през мръсните прозорци, закрити от купищата дреболии. Етажерките се огъваха под тежестта на неразличими предмети със смътни контури. Хареса му веднага.
Но все пак… магазин.
— Наполеон, мисля, беше казал, че англичаните са народ от магазинери — усмихна се майка му, доловила, че е заинтригуван от мястото и сърце не му дава да отхвърли тутакси предложението ѝ. — Уместно е тогава да станеш магазинер, нали?
Тръгнаха по тясната просека между рафтовете, отрупани с красиви предмети — прашни книги, порцеланови сервизи, хербаризирани цветя в стъклени рамки, чиито имена все още помнеше от Амритсар благодарение на майка си. Погледите им се срещнаха и той се почуди колко ли грижливо са били подбрани и подредени предметите. Все пак Пяра очевидно беше идвала тук по-рано. Продължиха напред. Тя му сочеше вещи, които предполагаше, че ще го заинтригуват — поднос с разглобени часовници, който също го върна в детството, когато часове наред се занимаваше със счупени часовници и играчки с часовников механизъм; бюро, огънато под тежестта на кристални топки, сякаш в магазина са гостували ясновидци — друга тема, очаровала го в детските години.
Майка му го поведе към дъното на магазина и дръпна дебела завеса, спускаща се от тавана до пода. Зад нея се намираше работният кабинет. Въведе го вътре и му подаде албум за хербарии:
— Ето ти едно типично британско развлечение.
Той го разтвори и видя, че е празен.
— Ти ще го попълниш — каза му тя.
— Помня как у дома събирахме цветя, мамо.
— Всички имат символично значение, знаеш.
— Често ми го повтаряше.
Пяра се засмя и ръката ѝ описа дъга, обхващайки мястото.
— Е, как ти се струва? — попита.
Той я погледна с чувството, че сърцето му ще се разтопи от обич.
— Харесва ми — отговори.
Върху масата в кабинета лежаха сгънати дрехи и свитък. Тя го вдигна и му го подаде.
— Това са документите за магазина. Твой е.
— Хенри Грийн — прочете той. — Това ли е новото ми име?
— Винаги си харесвал името Хенри и все пак носиш зелена шапка — усмихна се Пяра. — Английско име за английски антиквар. Добре дошъл в новия си живот, Хенри. Оттук ще направляваш асасинската съпротива в града и мрежата си от информатори. Кой знае? Нищо чудно и да продадеш нещичко. А сега… — Тя взе купчината дрехи. — Облекло, с което най-сетне можеш да се гордееш.
Обърна се, докато той се преоблече, и после го огледа възхитена — стройна фигура в свободна копринена роба, обточена със златен ширит, кожен пояс и меки чехли.