Застъпвайки се от време на време за идеята асасините и тамплиерите да тръгнат по пътя на разбирателството, Дженифър Скот останала тук до края на дните си и когато най-сетне починала на достолепна възраст, лондонските тамплиери — а вероятно и асасините — си поели облекчено дъх.
Сега Иви и Хенри прекосиха площада, подминавайки католическия приют за бедни старци и централата на Обществото на Сен Венсан дьо Пол. На няколко крачки от нея Иви спря внезапно и дръпна Хенри към железния парапет, опасващ площада — единственото възможно укритие.
— Гледай! — прошепна му, сочейки карета пред дома на семейство Кенуей.
В същия момент от нея излезе жена, която никой не би пропуснал да познае — Люси Торн.
— Ще бъда в кабинета! — чуха я да казва. — Не искам да ме безпокоят, освен с новини за изгубения бележник.
При тези думи двамата тамплиери влязоха в къщата, а Иви и Хенри се спогледаха тревожно. Първото предизвикателство бе да успеят да влязат. Второто — да не се сблъскат с Люси Торн.
Но вече бяха стигнали твърде далеч.
72.
Над тях имаше отворени прозорци. Никакъв проблем за асасин. Двамата се покатериха бързо по стената и се прехвърлиха в помещение, което се оказа музикална зала с голямо пиано и портрет на Едуард Кенуей и младия Хайтам. Други картини обрисуваха морската история на някогашния притежател на имението.
Хенри доближи устни до качулката на Иви и тя я отметна леко с показалец.
— Какво търсим? — прошепна той.
Тя се озърна.
— Не съм сигурна.
Двамата обиколиха стаята и откриха, че навсякъде са разпилени музикални ноти.
— Какво не виждат тамплиерите? — прошушна Хенри, сякаш на себе си.
— Нещо, което само ние можем да видим.
— Едуард Кенуей е бил пират. Къде пират би скрил съкровище?
— Аз бих скрила моето в библиотека — отвърна Иви и Хенри се подсмихна.
— Моето ще бъде библиотека — каза той и очите им отново се срещнаха — сродни души.
— Пианото е красиво.
— Свириш ли?
— Не. Де да можех! Обичам музиката. А ти?
— Малко. Колкото да мина за благородна млада дама, ако се наложи.
— Бих искал да ми посвириш — каза той и забеляза как страните ѝ поруменяват.
Приближи до пианото.
— Някои клавиши са повдигнати — отбеляза и ги огледа внимателно, опитвайки се да открие логична причина за едва забележимата разлика.
Натисна един от по-гордите клавиши в строя — дзън — и Иви се сепна. Погледна го и отвори уста да го упрекне, задето вдига шум, но внезапно пианото засвири само. Забравиха паниката, когато в същия момент скрита врата в пода се отвори и разкри стълбище към невидимо подземие.
Това, значи, беше скривалището на Кенуей.
— Не особено дискретно, а? — констатира Хенри.
Иви подбели очи.
— Явно Кенуей си е падал по спектаклите.
Слязоха долу и затаили дъх, обходиха с очи вещите, свидетелстващи за бурния живот на собственика си.
— Невероятно! Това сигурно е „Гарванът“ — предположи Хенри, сочейки модел на легендарния пиратски бриг на Едуард Кенуей. — Не е за вярване, че е останал скрит цял век!
Иви обаче пристъпи към висока маса в средата на подземното скривалище, където лежаха документ и гравиран диск. Огледа документа.
— Историята на лондонските асасини… Убежища, тайници, загадъчен ключ… — Развълнувана, добави: — Това е!
Хенри застана до нея и двамата отново се насладиха на внезапната близост, преди гласът на Люси Торн да помрачи мига.
— Казвате, че сте чули музика? — попита невидими стражи в музикалната стая. После забеляза: — Тук нямаше врата преди.
Иви и Хенри се спогледаха. Опа… Хенри видя резе и го дръпна, предизвиквайки смаяно ахване горе.
— Помогнете ми да я блокирам! — извика Люси Торн, досетила се, че новооткритата врата е критично важна за напредъка на проучването им.
Под нея Иви и Хенри се чудеха какво да предприемат.
Изход. Трябваше да намерят изход. Заедно опипаха стената с длани, докато с тържествуващ възглас Хенри го откри — панел в стената, откъдето надолу се виеха каменни стълби и изчезваха в непрогледна тъмнина. Спуснаха се по тях и продължиха по проход под голямата къща, благодарни, че са се измъкнали от лапите на Люси Торн, но и разочаровани.
— Цяла съкровищница с асасинска история, която за пореден път сме принудени да изоставим — промърмори Иви.
— Ще открием нова с още по-безценни находки или ще се върнем в тази по-късно — успокои я Хенри.
Тя изсумтя.
— Ние? Не предпочиташе ли да страниш от работата на терен?