Сложи огърлицата на врата си. В същия момент вратата се отвори и влезе Люси Торн.
— Добър ден, госпожице Фрай — поздрави иронично тя — отново в черно, оголила хищнически зъби. Прекоси помещението и протегна ръка. — Дай ми го! — нареди властно.
Идваше сама, по-уверена от всякога в могъществото си.
Иви пусна медальона и той се плъзна в пазвата ѝ. Тя си вдигна качулката и отпусна ръце — спокойна, но нащрек.
— Искаш Плащът да циментира властта ти, но ако не можеш да я контролираш? — попита.
Люси сви устни.
— А ти защо я искаш? За да не попадне в ръцете на тамплиерите? Колко типично за асасин — да притежава силата на вечния живот, но да се страхува да я използва.
Люси спря на няколко крачки от Иви — точно колкото острието ѝ да не я достигне. Двете жени се измериха с поглед. Иви не видя оръжие, но кой знае какво се криеше под пищните дипли на траурното облекло на съперницата ѝ.
— Вечен живот — повтори тя, напрегнала всеки мускул на тялото си. — Това ли мислиш, че предлага Плащът?
— Не е твоя грижа какво мисля — отсече Люси и очите ѝ издадоха намеренията ѝ секунда преди действието.
Със светкавично движение се наведе, измъкна кама от ботуша си и скочи напред, вдигнала острието. Без малко да изненада Иви.
„Без малко“ бе съществената дума. Иви се отдръпна назад, скритото ѝ острие изскочи от ножницата и изражението на Люси Торн тутакси се промени. Ако се бе подготвила за лесна плячка, беше допуснала сериозна грешка, защото тамплиер и кама не можеха да надвият Иви Фрай. Нападението бе сърцато, но залагаше на изненадата, а без нея Люси Торн не разполагаше с нищо, освен с желание за победа и инстинкт за оцеляване. И двете не бяха достатъчни да срази Иви.
Остриетата им се сблъскаха. Звънтенето отекна в каменните стени. Разкривила яростно лице, Люси Торн пробва нова атака, но Иви я парира с лекота, подготвяйки се хладнокръвно за смъртоносния удар.
Люси Торн обаче не възнамеряваше да се предава. Когато Иви пристъпи към нея, в юмрука ѝ проблесна нещо кръгло и за момент — абсурден и безумен — Иви си помисли, че я напада с райска частица. После обаче разбра какво е — пушечна бомба.
Заслепена и временно дезориентирана, Иви залитна назад и вдигна острието си в отбранителна позиция. Атаката, разбира се, не закъсня. Люси Торн беше по-неумел боец от нея, но не ѝ липсваха целеустременост и смелост. Божичко, помисли си Иви, наистина е дръзка! През дима от бомбата Люси Торн се хвърли напред, размахвайки камата по-скоро с надежда, отколкото с точност и увереност. Благодарение на мъглата и свирепата си бързина обаче без малко да успее.
„Без малко“ бе съществената дума.
Иви отскочи ловко настрани, острието ѝ се стрелна надолу и изби камата от ръката на Люси Торн. После дясното рамо на Иви нанесе върху челюстта на Люси силен и съвсем не женствен, ала много ивифрайски удар. Зъбите на обезоръжената тамплиерка изтракаха и очите ѝ се завъртяха в орбитите. Иви прибра острието си в ножницата, решила, че е спечелила битката. Но навярно у нея имаше малко в повече от баща ѝ и брат ѝ. Вероятно беше твърде самоуверена. Защото крошето се оказа прекалено силно и вместо да събори Люси Торн, я запрати назад към прозореца с цветно стъкло.
Иви разбра какво ще последва и осъзна грешката си. Твърде късно. Скочи напред и в бързината се препъна. Протегнатите ѝ пръсти не успяха да се вкопчат в Люси Торн и за частица от секундата двете жени простряха ръце една към друг, опитвайки се да предотвратят неизбежното.
Невъзможно. Стъклото се счупи с трясък и Люси Торн се устреми към сигурната смърт. В последния момент обаче отчаяната ѝ длан докопа ключа около врата на Иви. Медальонът ѝ послужи като спасително въже, а Иви внезапно се озова в клопка. Верижката се заби в плътта ѝ и тя изкрещя от болка.
— С мен ли идваш? — просъска Люси Торн и Иви отново се възхити по принуда от нея. Не ѝ липсваше кураж.
Но…
— Имам други планове — каза Иви, извади острието и сряза верижката.
С писък тамплиерката падна, стиснала ключа, а Иви се строполи назад в стаята. Изправи се, кашляйки, и се заклатушка към прозореца. Надвеси се и погледна към каменния двор долу.