Грозен удар, но предизвика много шум и плисна много кръв, • а както често ѝ бяха повтаряли, при атака шумът и кръвта са предимство, равносилно на изненадата.
Стражът падна, крещейки; другарите му се развикаха. Пиката вече не я държеше на мушка и подпряна с длан на пода, тя се завъртя към втория мъж. Получи се като юмрук в корема, само че с острие и ръкавица и той залитна назад, стиснал раната, която щеше да го обезкърви за секунди.
По отношение на третия противник обаче не ѝ провървя толкова. Той не успя да насочи върха на пиката към нея, но я удари по слепоочието с дръжката ѝ. Иви се олюля, разбрала какво значи липсата на болка — отложена агония — и замахна диво с острието.
То се заплете в дрехите му, отвори рана, но недостатъчна да го довърши. Той отскочи настрани, по-пъргав, отколкото изглеждаше, и се опита да я удари пак с дръжката на пиката, целейки се отново в слепоочието ѝ.
Този път пропусна. За разлика от нея. Острието ѝ се заби в сърцето му и той падна — мъртъв, преди да се просне на пода. Двамата му другари се гърчеха и пищяха в предсмъртна агония. Иви обаче се стрелна към Люси Торн и светкавично отблъсна камата ѝ. Наслади се на изумлението и страха в очите на съперницата си, разбрала с мрачно задоволство, че битката е спечелена. Острието ѝ намери целта и най-сетне настъпи сетният час на Люси Торн.
— Търсеше целебен артефакт, за да затвърдиш могъществото си — каза ѝ Иви.
— Не моето, нашето. Толкова сте недалновидни! Не бихте използвали древните сили дори за доброто на човечеството. Надявам се никога да не намериш Плаща. Нямаш представа на какво е способен.
— Кажи ми! — настоя Иви, обзета от любопитство.
В последния момент Люси Торн сякаш размисли и реши да отнесе тайната си в гроба.
— Не — усмихна се тя и склопи очи.
Иви извади кърпичката си, натопи я в кръвта на Люси Торн, сгъна я и я пъхна отново под жакета си. Взе ключа и се огледа равнодушно. Стражите лежаха в локви от собствената си кръв; застиналото лице на Люси Торн изглеждаше почти умиротворено. Иви излезе от параклиса и по коридорите на кулата, осветени от мъждукащи лампи, стигна до главния портал. Застана на най-горното стъпало и обходи с очи двора, където полицаят и съюзникът на Хенри Грийн от кралската стража приветстваха хората си, вече извоювали победа.
Плащът не е тук, помисли си Иви. Но Короната отново владееше Лондонската кула и това поне беше добре свършена работа.
Докато вървеше към базата, мислите ѝ се върнаха към последните думи на Люси Торн. Вярно, наистина си представяше артефакта като целебно средство. Наивна представа вероятно, ако се съди по интереса на тамплиерите. Е, вече бе разбрала, че Плащът дарява вечен живот. Възможно ли беше обаче Люси Торн да е знаела и друга тайна? Размишлявайки, Иви си спомни нещо, което бе прочела отдавна. И не след дълго взе перо и лист и изпрати писмо на Джордж Уестхаус.
76.
Крофърд Старик не помнеше откога не се е наслаждавал на спокойствие на любимия си чай. В обикновено подредения му живот лека-полека се възцаряваше хаос. Напрежението започваше да си казва думата.
Иви Фрай пречеше на Люси Торн да открие Плаща, а на всичкото отгоре брат ѝ Джейкъб — Старик потръпваше дори при самата мисъл за него — непрекъснато създаваше неприятности. Под острието му падаха тамплиерски агенти; проваляше планове на Ордена, подготвяни грижливо години наред. Старик вече подскачаше, когато почукат на вратата му, защото всеки път някой му носеше лоши новини. Поредният мъртъв тамплиер. Поредният опропастен заговор.
Сега той вдигна глава от дланите си и погледна към нервния писар, който седеше от другата страна на разхвърляното му писалище и търпеливо го чакаше да продължи да му диктува. Старик си пое дълбоко дъх или въздъхна — трудно можеше да се каже — и заповяда:
— Занеси го долу и го запечатай до второ нареждане.
Затвори очи, съсредоточи се и започна да диктува:
— Госпожице Торн, снабдихте ме със средството, с чиято помощ ще осигуря бъдещето на Лондон. Градът ви благодари. Орденът ви благодари. Аз ви благодаря. Плащът обаче е предназначен само за един. Ето защо се отказвам от съдружието ни. Обещавам да ви предоставя издръжка, достатъчна, за да живеете охолно до старини, но повече не съм в състояние да направя. Нека Бащата на разума ви води.
Готово. Старик се облегна назад, вслушан в дращенето на перото на секретаря, който надлежно записваше думите му. Да, каза си, само един може да носи Плаща. Усети как изопнатите му нерви се отпускат при мисълта, че тази чест е отредена на него.