Почукване на вратата го сепна. Веднага почувства как челюстта му се стяга. Действителността отново нахълтваше с обещание за поредната порция лоши новини, които несъмнено дължаха на развилнелия се клуб на младежите Фрай.
В това отношение поне не остана разочарован.
— Какво има? — попита рязко той.
Секретарят, прекрачил прага, го погледна нервно. Едната му ръка несъзнателно разхлаби яката му.
— Госпожица Торн, сър…
— Какво за нея?
— Съжалявам, сър. Мъртва е.
От горчив опит, разбира се, помощниците му бяха разбрали едно — че никога не знаеш какво ще ти сервира Старик. Двамата секретари затаиха дъх.
Раменете на Старик се разтресоха и той скри лицето си в длани. Внезапно надникна измежду пръстите си.
— Къде е ключът? — попита.
— Не откриха ключ, сър.
Старик отново скри лице, за да обмисли новата, още по-неприятна вест. После вдигна глава и вниманието му привлече купа, оставена върху писалището. Взе я и я завъртя в длани. Бузите му почервеняха. Хората му разбраха какво ще последва. Избухване. И разбира се, от гърлото му се изтръгна вик, косата му, обикновено пригладена спретнато с помада, щръкна гневно, ръката му вдигна купата, готова да я запокити, но…
Крясъкът замря. С подчертано внимание Старик остави купата върху писалището.
— Плащът ще бъде мой — каза той по-скоро на себе си, отколкото на лакеите си. — Дори ако се наложи да отприщя ада…
77.
— Кажи ми пак къде отиваме — настоя Иви, когато с Хенри минаха през желязна порта и тръгнаха към пейки в отсрещния край на площад, засенчен от дървета.
Всъщност се наслаждаваше на разходката. Времето с Хенри беше блажена противоотрова срещу убийствата, превърнали се в ежедневие. Баща ѝ я предупреждаваше в никакъв случай да не позволява сърцето ѝ да загрубее.
— Машината за убийства е машина, а ние, асасините, не сме машини — повтаряше ѝ той и я караше да му обещае да не губи състрадателността и човечността си.
Тогава тя се чудеше как е възможно това да се случи. Все пак я бяха възпитали да уважава живота. Как не би се трогнала, ако го отнема? Но разбира се, неизбежното я бе сполетяло и бе открила, че един от начините да се справиш е да се изолираш, да не позволяваш на мислите ти да се съсредоточават върху смъртта. Всъщност ѝ ставаше все по-лесно да го прави. Понякога дори се питаше дали механизмът ѝ за оцеляване няма да погълне истинското ѝ „аз“.
С Хенри успяваше да се отдръпне от всичко това. Чувствата ѝ към него ѝ помагаха да се върне при себе си, а отказът му да използва оръжие ѝ припомняше, че има и друг начин. Той ѝ беше разказал за живота си, преди да се срещнат. Знаеше, че е бил там, където е тя сега, и се е върнал. Душата му бе изтерзана, ала непокътната. Той беше пример за нов път.
Навлизаха обаче в следващия етап от битката за отвоюването на Лондон и каквито и да бяха, чувствата ѝ към Хенри трябваше да почакат. Да възроди Братството беше главната ѝ цел.
Бяха близо, съвсем близо. След събитията в Кулата близнаците не спряха да нанасят удари в сърцето на тамплиерската организация. Целеха се там, където болеше най-много — в портфейла. След като неутрализира Тюпъни, Джейкъб елиминира шайка фалшификатори и сложи край на дейността на Бруднъл, който освобождаваше от ръцете на правосъдието престъпни членове на Ордена.
С всяка успешна операция репутацията на асасините в Ийст Енд и отвъд пределите му нарастваше. Мрежата на Хенри се разрастваше с бързи темпове. Тамплиерите бяха превзели Лондон, внедрявайки се в средната класа, но асасините си го възвръщаха, започвайки от дъното. Децата на улицата ги смятаха за закрилници и им помагаха охотно; възрастните бяха по-предпазливи и по-наплашени, но им предлагаха мълчаливото си одобрение. Хенри често се връщаше в магазина и намираше подаръци пред прага.
Всичко това бе похвално, разбира се. Но според Иви (макар и не според Джейкъб) то заемаше второ място. На първо беше въпросът за Плаща. Ключът отново беше у тях, ала нямаха представа къде е скривалището. Знаеха къде не е — в Лондонската кула. И толкова.
— Къде отиваме? — попита отново Иви.
— Сред документите на Люси Торн открих писмо от съпруга на кралицата. От 1847 година — каза ѝ той.
Принц Албърт, за когото кралица Виктория продължаваше да скърби.
— 1847? — повдигна вежди Иви.
— Тогава започнало обновлението на Бъкингамския дворец — обясни Хенри.
— Мислиш, че принц Албърт е построил скривалище за Плаща? — развълнува се Иви.