— Кои са вързаните?
— Християни, пленници от Иангти.
— Няма нужда да ги водиш в града. Ще ги убием тук.
— Те трябва да направят важни разкрития.
— Да ги чуем.
— Не съм съгласен — каза господин Мускардо. — Трябва да изпълня получените заповеди и да удържа на дадената дума.
— Ти зависиш от някого? — попита надменно бунтовникът.
— Да, от мандарин Пинг Чао, съветник на империята.
— Този мандарин е наш съюзник — каза боксерът, като се поуспокои. Обърна се към тълпата, която го беше последвала, и извика:
— Дайте път на тези хора! Те са наши приятели! Господин Мускардо бързо подкара коня си.
— Къде ще отидем сега? — попита Енрико.
— Ще наемем някоя изоставена къща — отговори бившият стрелец. — А довечера ще потърсим водача на „Жълтият кръст“. Ето и мостът. Не бой се, Енрико. Последната опасност мина.
След малко групата се озова под отворения свод на укреплението и навлезе в столицата на империята.
XVI. УЖАСИТЕ НА ПЕКИН
Току-що навлязла в града, малката група се намери сред развалините. Наляво от укреплението се виждаха опожарени и разрушени къщи, а сред опустошените от боксерите градини се носеха тежки миризми. Рядко се виждаха хора, които бягаха безредно, като прехвърляха стени и изчезваха сред развалините.
— Да се скрием някъде засега.
— Ей там, в онази къща с градинката. Покривът е пробит от граната, значи вече е празна.
Оградата на къщата не беше много висока и групата лесно я прехвърли, като се озова в градина, пълна с цветя и плодни дръвчета. Имаше божур, люляк, портокали, нарове и мушмули, по клоните на които се жълтееха зрели плодове.
В дъното на градината се издигаше спретната къщичка от дърво и тухли, с двойни покриви и завити върхове, с мраморна стълба. Може би бе жилище на някой богат китаец, а може би и на мандарин.
Обитателите сигурно бяха изненадани от гранатите по време на ядене и бяха избягали, без да се докоснат до храната.
— Сега можем да си починем — каза господин Мускардо. — Довечера ще имаме много работа и не се знае дали ще спим.
Тъй като бяха уморени, се отдадоха на сладък сън, а Сенг остана да бди в градината за тяхното спокойствие.
Когато господин Мускардо се събуди, слънцето бе вече залязло и всичко наоколо потъваше в мрак.
Водачът беше станал по-рано и разпределяше оръжията, които бе намерил в една стая. Сега всички трябваше да се представят за боксери.
— Можем да тръгнем, господине — каза той на бившия стрелец.
— Гори ли още градът? — попита господин Мускардо.
— Да. А в южните и западните квартали се бият ожесточено, ако се съди по пушечните и топовни гърмежи.
— Боксерите са решили да не дадат на легациите да си отдъхнат.
— Искат да избият всички чужденци.
— Нещастните! И да не можем да им помогнем!
— Веднага ще ни убият.
Групата премина оградата и пое по уличка, от двете страни на която къщите и градините бяха безлюдни.
— Близо сме до английската легация — каза водачът. — Тя трябва да е опората на чужденците, тъй като е най-голяма и най-здрава.
— Дали ще може да устои до пристигането на международните войски? — попита господин Мускардо.
— Съмнявам се, господине, ако наистина императорските войски са се съединили с бунтовниците.
— Казаха ми, че моряци защищавали помещенията на посолствата.
— По-бързо! Трябва да стигна до кулата и да видя какво става с италианската легация.
За да не бъдат спрени и разпитани, водачът ги преведе през глуха градина близо до високата кула, която се издигаше самотно сред един площад с покрив от порцеланови плочки.
— Стигнахме — каза той, като се обърна към господин Мускардо.
— Дали е точно тази? — попита бившият стрелец.
— Няма други наоколо.
— Вътре има хора?
— Да, един прозорец свети.
— Да потърсим входа.
Обиколиха кулата и намериха много ниска вратичка, обкована с желязо и снабдена с тежък чук във форма на дракон.
Бившият стрелец повдигна чука и пак го спусна. Цялата кула прокънтя.
Миг след това се отвори малко крило, което се намираше до вратата и един глас попита:
— Какво искате?
— Да говорим с водача на „Жълтият кръст“ — отговори господин Мускардо.
Масивната врата се отвори и се показа китаец.
— Влезте!
Щом влязоха, той затвори вратата и я залости.
Шестима китайци, предимно възрастни, се бяха разположили на рогозки с кръстосани по турски крака. Друг, висок и едър, седеше на бамбуков стол с облегалка.
Като видя да влизат господин Мускардо и другарите му, той се изправи:
— Нашите поздрави към теб и другарите ти!