— Опитай се да ни хванеш! — извика водачът на „Жълтият кръст“с револвер в ръка.
— Ще го направя, ако не се предадете.
— Засега не!… — извика гигантът.
Докато бандитът, скрит в тъмнината, продължаваше да заплашва, водачът на „Жълтият кръст“ се бе приближил полека до стената и като бе видял силуета му, се бе прицелил и гръмна.
Бандитът ревна от болка.
Куршумът бе попаднал в ръката му и я бе раздробил.
— Избийте тия кучета! — викна той.
После избяга в коридора, последван от слугата, който на свой ред бе пребледнял от страх.
При виковете му дотичаха веднага мандаринът и бандитите, които пазеха при вратата. Превързаха ръката му, а той даде някои заповеди.
— Полека… искам агонията им да бъде дълга. Спуснете фенери през решетката, за да мога да гледам. Ще ми платят за ръката и после ще се разделят с главите си.
— Ако европеецът умре, преди да съм узнал къде е Уанг, ще ти съдера кожата — предупреди го мандаринът.
— Бъдете спокоен, господине. Неговата ще съдера.
XXI. ОТМЪЩЕНИЕТО НА ГИГАНТА
Жестокото намерение, породено в зверската фантазия на бандита, бе приведено веднага в изпълнение. Целта бе да принудят пленниците да се предадат, без да излагат манджурските войници на кърваво стълкновение, което не знаеха как ще свърши.
Забелязвайки, че подземието образуваше огромен басейн, непропусклив поради циментираните стени, той намисли да подложи нещастниците на бавно удавяне.
Дълъг гумен маркуч, разклонен в четири водоскока и със силна струя бе домъкнат в коридора и прекаран през решетката на прозореца. Спуснаха два фенера, за да се вижда по-добре агонията на удавниците. Бе заповядано да се пусне водата.
Голяма струя заля подземието и запълзя към дупката.
Отвътре пленниците скочиха на крака, като вдигнаха трупа на мисионера и загледаха ужасени и изненадани струята, която неспирно течеше.
— Татко, какво правят? — попита Бнрико.
— Готвят се да ни издавят — отговори господин Мускардо с тъжен глас.
— Господине — каза водачът на „Жълтият кръст“. — Отиваме срещу смъртта.
— Какво да правим?
— След няколко часа ще се издавим.
— А аз ще се порадвам на края ви! — изрева бандитът, който слушаше този разговор.
— А! Още ли си жив? — викна отчаяно водачът. — Мислех, че съм ти разбил черепа.
— За счупената ръка ще заплатиш с главата си — отговори бандитът.
— Ето ти сега! — извика Сенг, който се бе промъкнал до прозореца и с изумителна бързина даде два изстрела.
В коридора отекна вик и бандитът се строполи върху решетката с разбита челюст и чело. Притеклите се на помощ бандити намериха водача си мъртъв.
— Да отмъстим за него! — извикаха те и насочиха пушките си през решетката на прозореца.
Вече се готвеха да стрелят, когато се появи мандаринът.
— Стойте! — заповяда той. — Тези хора са мои, а не ваши.
Водата вече бе напълнила дупката и нахлуваше бързо в цялото подземие. Смъртта се приближаваше и нямаше как да я избягнат. Рано или късно трябваше да се предадат. Да се помъчат да оживеят обаче все още можеше.
— Да разбием вратата! — предложи водачът на „Жълтият кръст“.
— Няма да има време за това — отговори господин Мускардо. — Трябват ни няколко часа, а водата скоро ще ни залее.
— Да опитаме, господине.
— Навън ще срещнем манджурски войници.
— Ще воюваме. По-добре да умрем в сражение, отколкото да ни издавят.
Имаха със себе си фенер. Разгледаха вратата и макар че бяха убедени в безполезността на усилията си, опитаха да разбият дебелите дъски и опори.
Усилията бяха напразни. Дървото, твърдо като желязо, устояваше упорито на напъните им. Имаше опасност да повредят оръжията си.
В това време водата бе стигнала до коридора. Обречените газеха във водата до над коленете.
— Да опитаме да разбием решетката — каза водачът на „Жълтият кръст“. — Който може да плува, да следва белия човек.
Четирима китайци поискаха да придружат бившия стрелец.
Енрико, Сенг и останалите се наредиха около водача, който все още се грижеше за трупа на мисионера. Господин Мускардо и четиримата китайци се върнаха в подземието. То беше залято цялото на около два метра височина. В средата се образуваше водовъртеж, поддържан от дупката.
— Не мокрете оръжията! — каза господин Мускардо. — Ще ни потрябват.
Стисна револвера си със зъби и се хвърли решително във водата като заплува към решетката, осветена от два фенера.
Тъй като водата беше много висока, с един тласък стрелецът се улови за решетката и помогна на четиримата китайци да стигнат до него.
— Последно усилие — каза той. — Може би ще успеем да махнем някое желязо.