— Точно тук грешите. Моли и аз сме учени и не се интересуваме от политика. Изобщо не ни пука от боричканията на властимащите във Вашингтон.
— Но вие сте държавни служители. Кариерата ви зависи от някой във Вашингтон, който трябва да бъде доволен от вас.
— Дейността ни се финансира от частния консорциум „Лаборатории Си Ди Ей“, който има договор с Министерството на отбраната за разработка на ултрамодерни технологии за борба с химическите и биологичните оръжия. Да, ние действително имаме контакти с правителството, но не работим за него. Това ни позволява да избегнем много разпоредби и ограничения, които са задължителни за държавните институции.
— Какво по-точно ви позволява? — пожелах да узная аз.
— Ами например да сритаме някои задници — обади се нашата шофьорка, която ме гледаше студено в огледалото за обратно виждане и недоволно поклащаше рижите си къдрици. — Ние харчим огромни средства и предприемаме огромни рискове, които със сигурност няма да бъдат приемливи за обикновените данъкоплатци. Правим го, защото е необходимо, и постигаме много добри резултати.
Бразил щракна ключалките на куфарчето в краката си и извади някакъв жълто-черен уред, дълъг трийсетина сантиметра и широк около двайсет.
— Знаете ли какво е това?
— Прилича ми на рутер или нещо подобно — отвърнах аз.
— Нарича се „търсач“. Строго секретна разработка. В целия свят има най-много десетина такива.
— Цял съм слух.
— Доскоро идентификацията на патогените изискваше събиране на проби, които впоследствие се изследваха в лабораторни условия. Но този „търсач“ използва светлинни вълни с определена честота, които обработва с помощта на специален алгоритъм. Това му позволява за броени минути да открие наличието на антракс. Портативен, работи на батерии, може да бъде използван и от хора с минимална подготовка.
— А защо никога не съм чувал за него?
— Никой не чува много за войната с биооръжия — отвърна Бразил. — Може би защото е страшна…
— Колко точен е този уред?
— Деветдесет и девет процента. Поне в лабораторни условия.
Спряхме пред спирка „Клинтън“ на Синята линия на метрото.
— За пръв път ще го използваме при полеви условия — добави Бразил.
— Страхотно. Но въпросът ми продължава да е открит. Какво ще стане, ако „търсачът“ установи наличието на биологична зараза? Хората пак ще умират.
Карълтън вкара микробуса в едно свободно място на паркинга и се обърна.
— Тогава влизат в действие алуминиевите сандъчета отзад — поясни тя.
Обърнах се да ги погледна.
— Какво има в тях?
— Чували ли сте за въглеродните нанотръби, мистър Кели? — попита Бразил, докато отваряше вратата.
— Не.
— В такъв случай има какво да научите. Хайде, да вървим.
8
Макар и пусто, горното ниво на спирка „Клинтън“ изглеждаше съвсем нормално. Спуснахме се по стълбите към перона, задръстен от оборудване и изолиран с няколко пластмасови прегради. Без да каже нито дума, Бразил изчезна зад най-близката от тях. Аз понечих да я последвам, но Карълтън вдигна ръка.
— Трябва да се преоблечем — поясни тя, счупи печата на един от алуминиевите сандъци и извади нещо, което приличаше на космически скафандър. — Това се нарича ЯБЗ.
— Предполагам костюм за ядрено-биохимична защита — кимнах аз.
— Много добре — похвали ме тя. — Предлага надеждна защита срещу патогени с размер до нула цяло и единайсет микрона.
— Това нищо не ми говори.
— Просто го облечете. Той разполага с автономно захранване с кислород и система за вътрешна комуникация, която ще ни позволи да поддържаме връзка помежду си.
Карълтън започна да навлича защитния костюм. Аз я последвах.
— На какво разстояние сме от мястото, където е бил засечен патогенът?
— На осемстотин метра.
Престанах да се обличам.
— Наречете ме луд, но не трябваше ли да намъкнем тези костюми още преди да слезем тук?
Карълтън извади един шлем със затъмнен визьор и ми го подаде.
— Перонът и стълбището вече са проверени за наличието на патогени. След като се уверихме, че всичко е чисто, задействахме нещо като компресорна зона за отрицателно налягане в тунела от тук на запад.