— Може би три, преди да запечатаме тунелите. Два от тях са излезли на повърхността при Оук Парк. Третият е слязъл на по-долното ниво към района „Луп“.
— И летище „О’Хеър“?
— Да. Така че дори днес сутринта да сме открили и ограничили живи патогени, никой не може да каже какво количество от тях се е озовало на свобода… — Карълтън сви рамене, превключи каналите на радиостанцията си и попита: — Доктор Бразил?
Послуша малко, после кимна.
— Да, той е с мен. Добре, ясно… — Вдигна пръст да привлече вниманието ми и поясни: — Това беше Елън. Намира се малко пред нас.
Продължихме напред, преодолявайки плавен завой и лек наклон нагоре. В далечината се появиха подвижни бели светлини.
— Какво е това? — попитах.
— Кота нула.
— В смисъл?
— В смисъл, че там са се пръснали крушките. Да вървим.
Край двойната стоманена лента на релсите бяха клекнали две фигури, облечени в защитни костюми. Във визьорите им се отразяваха мигащите сини светлинки на някакви уреди. По-нататък в тунела се виждаха и други, които вземаха почвени проби изпод траверсите, използвайки лопати с дълги дръжки. Никой не ни погледна, никой не проговори. Всъщност аз не бях включен на тяхната честота и нямаше как да разбера дали това наистина е така. Зад плавния завой се натъкнахме на още четири фигури със защитно облекло, образували полукръг. Моли докосна ръкава ми и изчезна в мрака. Единият от четиримата се извърна към мен и ми направи знак да вървя напред. Срещнах погледа на чифт бледосиви очи зад визьора.
— Били ли сте някога тук? — пропука гласът на Елън Бразил в слушалките ми.
Помислих си за федерален агент Катрин Лосън, окована с белезници към някакъв метален шкаф. С куршум в бедрото, но все още жива.
— Не и облечен по този начин — отвърнах.
Ръката на Бразил описа плавен кръг наоколо.
— Този екип е специално подготвен за работа в заразена среда. Обработваме местопрестъпленията на генетично ниво. При подозрения за наличието на биологични оръжия изолираме, събираме и обработваме патогенни проби, стриктно спазвайки специфичен протокол.
— За да могат събраните улики да издържат в съда, така ли?
— Именно. Придържаме се към строга поредица от действия — от вземането на пробите чак до обработката им в лабораторията. Там разбиваме молекулярната структура на патогените, опитвайки се да открием как са създадени и откъде идват.
— И това ли правите?
— Да, стига вирусите или бактериите да са били модифицирани и да знаем къде да търсим. Повечето лаборатории оставят следи, които ние наричаме генетични отпечатъци или подписи.
Погледнах към част от членовете на екипа, които усърдно стържеха и драскаха наоколо, а после вкарваха данните в своите айподи.
— Май са последно поколение, а? — подхвърлих.
— И така може да се каже.
— Какво открихте досега?
Бразил ми направи знак да я последвам, извървя двайсетина крачки и хлътна в някаква дупка в стената, през която се излизаше на съседния коловоз. Озовахме се пред оградена зона с площ пет квадратни метра. Двама мъже в защитни костюми изпълняваха процедурата по събиране на улики, а трети наблюдаваше действията им на монитор с плосък екран. Бразил насочи фенерчето си надолу. Голяма част от зоната беше почистена. На стената над нея стърчеше самотна фасунга без крушка.
— Лабораторията във Форт Детрик маркира крушките си с ултравиолетови кодове. Даниълсън ни предостави ключовете за тях.
— И?
— Според кодираната информация тази е била напълнена с антракс на шести юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година. Пречистен и напълно безвреден.
— А какво научавате от вашите тестове?
— „Търсачът“ е оборудван с оптичен скенер, който реагира на химически съединения, съдържащи бактерията на антракса. Процесът продължава между десет и дванайсет минути. Елате, ще ви покажа…
Бразил ме поведе към редицата лаптопи на сгъваемата маса. До тях беше разгънато платно от фина коприна, върху което стърчаха купчинки почва. Сред тях проблясваха миниатюрни парченца стъкло.
Насочих вниманието си към един от членовете на екипа, който плъзна „търсача“ си над една от пробите. След отрязък от време, който ми се стори цяла вечност, уредът издаде звънчев сигнал, наподобяващ писукането на микровълнова фурна. Бразил го взе от ръцете на колегата си и се наведе над показанията. Миг по-късно пристъпи към един от лаптопите и набра няколко команди.