— Искате ли да погледнете? — попита тя и се дръпна встрани да ми направи място.
— По-добре ми дайте крайния резултат — отвърнах аз.
— Това е петата проба, която изследваме. Безвредна като всички останали.
— Както каза Даниълсън…
— Да, точно така.
Край отсрещната стена на тунела двама учени вадеха сребристи цилиндри от алуминиевите сандъци, които бяхме докарали. Закачиха към тях дълги черни маркучи и започнаха да покриват стената с плътна бяла пяна.
— За какво служи пяната за бръснене? — попитах аз.
— Преди малко ви споменах за въглеродните нанотръби.
— Страхувам се, че ще ми трябват доста повече разяснения.
— Нанотръбите представляват специално обработени въглеродни молекули, които изграждат най-твърдата и най-гъвкава субстанция, известна досега. Те не могат да се видят с просто око, но въпреки това предлагат множество интересни приложения. В конкретния случай аерозолната пяна пренася цяло съзвездие от нанотръби, химически свързани с молекули на обикновени въглехидрати, тоест — захари.
— Защо?
— Спорите на антракса за военни цели се привличат от захарите и се съединяват с тях. След тази реакция те стават твърде големи, за да проникнат през белодробната ципа и на практика са безопасни за човека. В този случай става въпрос само за предпазна мярка, но същевременно получаваме възможност да проверим работата на своите прототипи.
Отдръпнах се, за да позволя на един от екипа да обработи близката стена.
— Защо не се върнем на повърхността? — подхвърли Бразил. — Там ще можете да се свържете и да съобщите добрите новини.
— Ами втората крушка?
— Какво за нея?
— Няма ли да я свалим, преди да падне?
— Няма втора крушка, мистър Кели.
— Откъде знаете?
— От Даниълсън.
— Лично ли ви го съобщи?
Бразил кимна.
— Ще се наложи да ни даде допълнителни разяснения. Искате ли да излезем на повърхността, или не?
— А ще мога ли да се отърва от този костюм?
— Май не го харесвате, а?
Бавно се огледах. Край мен имаше лица, които не можех да видя; разговори, които не чувах; смърт, която не можех да докосна.
— Никак — отвърнах.
— Добре. Ще ви заведа в лабораторията.
— Какво има там?
— Наричаме го „Черна биология“. Може би ще ви хареса, може би — не. Но тя е бъдещето, което настъпва много по-бързо, отколкото можете да си представите.
9
Гърлото на Куин беше пресъхнало и подуто. Той завъртя огледалото за обратно виждане и направи опит да го погледне. Лицето му беше зачервено от треската. Очите го смъдяха, а налягането в слепоочията заплашваше да му пръсне главата.
— Мамка му!
Той отби до тротоара и изтръска две таблетки тайленол от шишенцето, което държеше в жабката. Двата трупа бяха приети от помощника на съдебния лекар, който се съгласи да почака за попълването на съответните документи — вероятно защото се опасяваше да не се сдобие и с трети.
Часовникът на таблото показваше 8:03 ч. сутринта. Малките негодници положително вече бяха на път за училище, изскочили от високите блокове без асансьори. Куин включи на скорост.
Навлезе в „Килдеър“ от изток, срещу знаците за еднопосочно движение и с два пъти по-висока скорост от разрешената. Не след дълго видя пет-шест хлапета, които се бяха облегнали на паркираните коли, настръхнали от студа. Те се разпръснаха в мига, в който зърнаха колата. На двайсетина метра от тях Куин натисна газта, насочи се към близката уличка, а после скочи на спирачките. Колата поднесе, задницата й повали на земята едно от момчетата, който бързо скочи на крака и побягна, накуцвайки с единия крак.
Куин включи на заден и излезе обратно на платното. Игнорирайки групата, той насочи вниманието си изцяло към накуцващия хлапак. Точно както в онези тъпи предавания по „Дискавъри“, в които се обясняваше как лъвовете винаги преследват слабите и ранените.
Облечено с анцуг на „Чикаго Уайт Сокс“ с вдигната качулка, момчето се оглеждаше за някоя незаключена врата. Куин нави волана, качи колата на тротоара и се понесе след него. Хлапакът се опита да яхне предния капак, но не беше достатъчно бърз. Куин го затисна странично към стената на сградата, изскочи навън и разгъна телескопичната палка, която висеше отстрани на бедрото му.