— Права си.
— Ще си правиш ли чай?
— След малко.
— Разкажи ми за тях — подкани ме тя, отряза си парченце сирене и отхапа крайчеца му.
— За сънищата ли?
— Не, за предчувствията.
— Първото беше, когато умря брат ми.
— Филип?
— Тогава бях на четиринайсет. Събудих се посред нощ и отидох в дневната.
— И?
— Седнах пред телефона и зачаках. Десет минути по-късно той иззвъня. Директорът на затвора ми съобщи, че се е самоубил. Обесил се с чаршаф в килията си. Но аз вече го знаех.
— Съжалявам.
— Второто се случи преди две години — през нощта, в която умря баща ми. Помня как отворих очи. Усещах смъртта на стареца като сух прах, полепнал по гърлото ми. Извадих бутилка уиски и си налях една чаша. После отново седнах до телефона и зачаках да звънне.
— А сега? — попита Рейчъл.
— Там е работата, че този път не съм сигурен.
— Но има нещо, така ли?
— Да, мисля, че има.
Тя стана от креслото и остави кученцето на канапето.
— Аз ще направя чая.
Слушах как пуска водата и слага чайника на котлона. Изправих се и издърпах една книга от полицата. „История на Пелопонеската война“ от Тукидид. Трябваше ми известно време, за да открия абзаца. Книга II, Глава 7. Описание на чумата, върлуваща в Атина.
… Всички предположения за нейния произход и причините за появата й… ще оставя на други писатели, независимо дали са професионалисти, или не… Самият аз ще се концентрирам върху същността й и ще опиша симптомите, които може би ще помогнат на учениците ми да я разпознаят, разбира се, ако отново се появи. Това мога да го направя най-добре, защото самият аз се заразих и имах възможност да наблюдавам въздействието й върху другите…
Опитах се да си представя как Тукидид, макар и попаднал в обкръжението на смъртта, опипва тялото си и записва наблюденията си за нас, хората, които ще прочетат историята му две хиляди и четиристотин години по-късно. А Рейчъл просто я излъгах. Отлично знам от какво се страхувам и защо. Затворих очи и ги видях: двете голи електрически крушки в тунела на чикагското метро. С въпросителни под стъклената си обвивка. Сякаш търсеха отговор на същите онези въпроси, които си е задавал древният историк.
Чайникът засвири. Почти едновременно с него иззвъня и телефонът. Рейчъл се изправи на прага в момента, в който посегнах да го вдигна. Не беше гласът, който очаквах. За разлика от информацията. Нея я очаквах. Изслушах го, вметвайки само една-две думи. Накрая гласът замлъкна, вероятно очаквайки някаква реакция от моя страна.
— Къде си? — попитах.
Гласът обясни.
— Добре, след час съм при теб — казах аз и прекъснах връзката.
Рейчъл изглеждаше така, сякаш иска да каже нещо, но после размисли и ми обърна гръб. Маги се беше събудила и ме наблюдаваше от канапето.
— Искаш ли закуска?
Ушите на кученцето щръкнаха при познатата дума. Тялото му се стрелна към кухнята, изпреварвайки ме с цялата дължина на дневната.
— Това ли очакваше? — попита Рейчъл, подавайки ми чаша чай.
— Не знам.
Нахраних Маги. Двамата стояхме и слушахме как хруска храната, а после облизва купичката си.
— Трябва да изляза — рекох.
— Едва ли ще съм тук, когато се върнеш.
— Рейч…
— Спри!
Ръката й се вдигна пред лицето, сякаш да го предпази. После тя се обърна и излезе, следвана от кученцето. Отидох в спалнята и започнах да се обличам. Когато се върнах, Рейчъл се беше свила на канапето.
— Ще поговорим по-късно — рекох.
Понечих да добавя още нещо, но после си спомних какво се случва, когато говоря прекалено много. Обърнах се и излязох.
Навън все още беше тъмно. Поех надолу по „Адисън“. На изток небето просветляваше. Ярки цветни щрихи върху старото платно на чикагската нощ. Градът все още спеше. Навсякъде, с изключение на моите сънища. И сънищата на онези, които ми бяха скъпи.
2
Бащата на Дони Куин беше работил като ченге в Чикаго, дядо му — също. Фамилията знаеше как функционира градът, за кого трябва да се погрижи, как се върши работа. А това никак не беше сложно: обръщаш внимание на важните персони, а през останалото време пълниш джобовете си по всички възможни начини. Дони насочи патрулката надолу по „Холмстед“ и зави наляво по „Рандолф“. Преди десет години районът беше задръстен с камионите на рибопреработвателните цехове, простиращи се на разстояние от пет пресечки. После се появиха предприемачите от центъра и светофарите включиха на зелено. Изчезнаха закононарушенията и проблемите с лицензирането. Всичко беше разделено на зони, подписано и подпечатано. Необявени за продажба имоти сменяха собствениците си за една нощ. След което започна строителството. Общината издаваше разрешения за строеж с лекотата, с която прословутата гъска си пълни гушата. Всъщност тя беше именно това — тлъста, лакома и доволна гъска, която с едната ръка прибираше тлъсти подкупи, а с другата сключваше абсурдни договори за съвместна дейност. Шибана, ама чудесна работа, усмихна се Дони.