— Доста по-добра печалба от продажбата на лотарийни билети, а?
— Искаш ли да му хвърлиш още едно око? Май и двамата направихме връзката чак сега…
— Защо не гръмна хлапето? — попитах аз.
— Маркъс ли? Какво те кара да мислиш, че не се опитах?
— Беше на три метра от него.
Родригес отвори бирата си и отпи голяма глътка.
— А ти някога да си убивал дете?
По време на службата си в полицията бях убил двама души. И още двама извън нея. Всеки от тях ми беше скъсил живота поне с година. С дете биха станали петима. Дали пък не съм бил твърде небрежен, запитах се аз, доловил тежестта в думите на Родригес.
— Случи ми се преди три години — добави приятелят ми. — Хлапето беше на около четиринайсет. Току-що бе заклало брат си и бе опряло ножа в гърлото на приятелката си.
— Дрога?
— Скарали се за някакво пиле, хванали се за гушите. Както и да е. Но той все пак рязна момичето. То падна на пода, а той се наведе да го довърши. Тогава го застрелях.
— Момичето оцеля ли?
Родригес поклати глава и отпи нова глътка бира.
— Маркъс каза ли ти защо е гръмнал Ли?
— Защото искал да прибере онези кашони долу преди появата на „Четворките“. Надявал се да изкара някой долар.
— И какво стана?
Свих рамене.
— Появил се някакъв тип. Бял, с пушка. Стрелял по него, но той се покрил в тунелите.
— Ти какво мислиш? — попита Родригес.
— Мисля, че белият тип е прибрал твоя плик с наркотици. И едва ли ще го видиш повече.
— Може би. Но защо изобщо се е появил тук?
— Не знам — рекох аз и се изправих.
— Къде отиваш?
— Долу. Искам да видя какво има в кашоните.
Докато обикалях мазето, Винс седеше в стола на Рей Рей и ме гледаше. Пет минути се оказаха достатъчни. Изчегъртах куршума от стената с помощта на джобното си ножче и го вдигнах срещу слабата светлина.
— Маркъс май ми е казал истината — отбелязах аз, пуснах куршума в найлоново пликче и го подадох на Родригес.
— Какво може да прави бял мъж с пушка в този квартал? — замислено подхвърли той.
— Не знам — отвърнах и клекнах да проверя какво има зад стълбите.
— Какво още търсиш?
— Каквото и да е — отвърнах, после изпъшках и се хванах за ребрата.
— Болницата „Кук“, Кели — рече той. — Тереза Джаксън. Ще ти даде хапчета.
Внимателно се изправих и кимнах към дъното на помещението.
— Първо да видим какво има в тези кашони.
Родригес тръгна пред мен. Отново извадих джобното си ножче и рязнах тиксото на най-близкия кашон. Той рязко дръпна капака.
— Какво е това, мамка му?
— Именно — кимнах аз.
— Колко има във всеки от тях?
— Етикет липсва, но отгоре пише сто броя.
— А колко са кашоните?
— Стотина — отвърнах, след като плъзнах поглед по палетите.
Родригес извади от отворения кашон дълъг бял чувал за трупове.
— Кой има нужда от десет хиляди чувала за трупове? — озадачено промърмори той.
— Не знам.
— Мислиш ли, че това има нещо общо с историята на Рита?
— Нямам такова усещане. Тя каза, че е тръгнала по следите на дребни доставчици.
— Е, вече може да забрави, че са дребни — мрачно въздъхна Родригес. — Все пак имаме работа с двойно убийство. — Пъхна плика в кашона и добави: — А това ми напомня, че е крайно време да изчезваш от тук.
— Не ме ли искаш около себе си?
— Да си гръмнал някой от тези двамата?
Поклатих глава.
— В такъв случай изчезвай.
— Хлапакът с мънистата го гръмнаха два пъти с моя пистолет.
— Мамка му! Къде е?
— Горе.
— Вземи го със себе си и го хвърли някъде.
— Ами отпечатъците ми и кръвта ми по пода?
— Няма проблем.
— Защо имам чувството, че тук няма да се проведе бог знае какво разследване?
— Защото тук е Уест Сайд и става въпрос за бандити — отвърна Родригес. — Все ще измислим нещо.
— Защо просто не приберете Маркъс?
— Защото става въпрос за повече от двайсет кила полицейска дрога и ми се ще да мисля, че операцията под прикритие все още има някакви шансове.
Измъкнах още една торба за трупове. Беше изработена от дебела пластмаса, с черен цип по цялата дължина.