— За какво по-точно?
— За поведението ти в метрото. Сигурна съм, че там беше доста изнервящо за теб.
— О, свикнал съм.
— Съжалявам да го чуя. Както и да е. Съзнавам, че понякога се държа доста резервирано. Благодаря ти още веднъж.
Тя пъхна блокчето в ръката ми и се обърна да си върви.
— Хей!
Тя спря.
— Искаш ли да пием кафе? Не тази вечер, разбира се, но някой друг път.
Елън бавно кимна, обмисли поканата и любезно я отхвърли.
— Не мога.
— Добре, няма проблем.
Тя вдигна ръка и направи крачка обратно.
— Бих искала, но не мога.
— Всичко е наред.
— Аз съм… Всъщност времето не е подходящо.
Сега вече ми се прииска да спре. Исках да открия Родригес и да се скатая някъде. Сам. Защо изобщо си купих блокчето от онзи скапан автомат?
— И аз се виждам с един човек — рекох. — Всъщност не съвсем… Аз я виждам, но тя мен — не. Сложно е…
Тя се засмя и обстановката моментално се разведри.
— Май винаги е така, а?
— Понякога — свих рамене аз.
— Имаш ли визитка?
Дадох й онази с домашния и служебния телефон, а на гърба й надрасках цифрите на мобилния. Тя я пусна в джоба си.
— Трябва да се връщам. Още веднъж благодаря.
— Няма защо.
Тя бутна вратата и изчезна в спешното отделение. Останах сам, в компанията на автоматите. Дръпнах ръчката за още едно блокче и го пъхнах в джоба си. Може и да бяха стари, но все пак се намираха твърде рядко.
Тръгнах по коридора да търся Родригес. Открих го в малката стаичка. Беше вдигнал белия чаршаф и разглеждаше мъртвеца под него.
— Приятел? — подхвърлих аз.
— Не съвсем — отвърна Родригес и пусна чаршафа.
— Кой е?
— Ченге на име Дони Куин. Умрял е от доста време.
— Защо още е тук?
Родригес сви рамене. Обърнахме гръб на трупа и излязохме в коридора. Съседният асансьор беше просторен, предназначен да пренася големи тежести — най-вероятно Дони Куин за срещата му с болничния патолог по-късно вечерта.
— Какво те тормози? — попитах.
— Няколко неща. Първо, този беше едно от корумпираните ченгета, които разследвах.
Извърнах глава към издутата под чаршафа купчина.
— Куин?
— Сутринта се срещнах с него. Помогна ми да подхвърлим дрогата на Корееца.
— От какво е умрял?
— Работата е там, че никой няма представа. Отначало решили, че му е спряла машинката. Дебело обездвижено ченге и всичко останало. Но докторът каза, че не е това.
— Какви са били симптомите?
— Парамедиците твърдят, че е имал дихателни проблеми и висока температура. Умрял, преди да стигнат в болницата.
— Сутринта къде се срещна с него?
— В Уест Сайд.
— По-точно?
— На около три километра от тук. В един супермаркет оттатък Остин. Защо питаш?
— Къде е бил преди това?
— В Кейтаун. Казах му, че отиваме да изолираме Корееца, а той е предал новината на „Четворките“. Какво ти става, по дяволите?
— Нищо. Как му беше малкото име на ченгето?
— Дони. Дони Куин.
— Кога ще го закарат в моргата?
— Не знам. Виж какво, трябва да се връщам в магазина на Корееца…
— Добре, Винс. Утре пак ще се чуем.
— Добре, до утре.
Родригес ме потупа по рамото и си тръгна. Хвърлих последен поглед към белия чаршаф и етикета, който висеше от голия палец под него. После също си тръгнах.
21
Рейчъл беше изтрила всички следи от присъствието си в апартамента ми, включително здравословната храна, която държеше в хладилника. Добрата новина беше, че вътре се беше отворило повече място за бира. Натиках купените по пътя шест кутийки „Бъдуайзър“ до някакви бурканчета с горчица, отворих една и я понесох към дневната. Отказах се да й звъня, защото бях сигурен, че ще ми отговори телефонният секретар. Напоследък отношенията ми с хората куцаха сериозно, но положението с машините беше още по-тежко. Затова седнах на канапето и погледнах към мястото, където тя държеше вещите си. Почти не ги забелязвах, когато бяха там, но сега ми липсваха. Е, ще се наложи да свиквам. Минаваше полунощ, когато най-сетне изгасих осветлението и си легнах.
Денят в Чикаго беше хубав. Небето над главата ми беше синьо, миризмата на прясно окосена трева и влажна пръст гъделичкаше ноздрите ми. Огледах пъстрата морава. Тук-там по нея се виждаха хора — приклекнали, с ръце на коленете. Други се разхождаха на групички, приказваха си и пиеха бира.