По-скоро усетих, отколкото чух пропукването на бухалката. Топката се вдигна нависоко, черна точка в синьото небе. Беше насочена към мен. Затичах се, но не усещах краката си. Топката достигна своя апогей и започна да пада, въртейки се около оста си. Летеше към рамото ми и аз посегнах да я уловя с разперени ръце и изпънати пръсти. Най-обикновена топка за софтбол с диаметър 40 сантиметра. Освен ако човек не се замислеше за нея или не сънуваше.
Направих три крачки и се обърнах да я хвърля обратно към игрището. Майка ми стоеше от другата страна на някаква ограда, която не бях забелязал досега. Пляскаше с ръце, но не се усмихваше. Може би защото се срамуваше от зъбите си. Прехвърлих топката през оградата и тръгнах след нея.
Когато стигнах до утъпканата пръст на терена, играчите вече ги нямаше. Въздухът не помръдваше. Брат ми стоеше зад чертата, лицето и раменете му бяха в сянка. Тръгнах към него. Филип се обърна. Устните му бяха разтеглени в жълта усмивка. Опитах се да изкрещя, но се оказа, че нямам глас, също като мама. Студена ръка стисна сърцето ми, което потръпна и спря.
Изправих се в леглото. Кученцето се беше свило в ъгъла и бавно размахваше опашка. Очите му се местеха от лицето ми към коридора и обратно. Будилникът на масата показваше 2:00 ч. Някой чукаше на входната врата.
Станах, намъкнах някакъв халат и се повлякох натам. Присвих око и надникнах през шпионката. Изчаках да осъзная какво виждам през нея, после рязко отворих.
— Май си променила решението си за кафето, а?
Обгърнала рамене с ръце, Елън Бразил надничаше към вътрешността на апартамента.
— Не се безпокой — казах и се дръпнах встрани. — Той или е в някой бар, или се е натряскал и отдавна спи.
Тя влезе. Настаних я в хола и запалих една лампа. Издължените й скули имаха формата на изящна скулптура от слонова кост. Профилът й ясно се очертаваше на фона на тъмната чикагска нощ.
— Извинявай, че нахлувам по този начин — каза тя.
— Не се тревожи, моля те.
— В болницата ми беше трудно да говоря, но…
— Но сега трябва да споделиш нещо, което не търпи отлагане — довърших вместо нея аз.
— Да.
— Слушам те.
Тя стисна устни, по челото й се появиха ситни бръчици.
— Извървяла си целия път до тук, Елън. Защо да спираш?
— Истина ли беше това, което ми каза за болницата?
— Искаш ли да видиш рентгеновата снимка?
— Не. Просто ми кажи честно.
— Задръж така — рекох и зашляпах по посока на кухнята. Посегнах към още една кутийка бира от хладилника, но после промених решението си и извадих бутилка уиски. Върнах се обратно, седнах и й предложих питие. Тя поклати глава.
— Сигурна ли си?
— Да.
Отпих глътка уиски.
— Работех по един случай и си ударих ребрата. Не е кой знае какво, но все пак потърсих помощ. Това е цялата история. — Отпих още една глътка и оставих шишето на масата. — А сега е твой ред. Кажи ми какво те тревожи.
Пауза. После тя си призна.
— Излъгах те за присъствието ми в болницата.
— Знам.
— Така ли?
— Знам, че ме излъга. Но нямам представа защо.
— Може би все пак ще приема чаша кафе.
В крайна сметка й направих чаша чай „Бари“. Тя изду устни, духна горещата течност и отпи.
— Много е хубав.
— Ирландски — поясних аз.
— Естествено. — След още една глътка беше готова. — Искаш ли да разбереш какво представлява черната биология?
— Нали вече ми обясни?
— Едва ли. Хората говорят за военното приложение на антракса и други подобни, но те са детска игра в сравнение с онова, което е качено на лаптопа ми.
— Май нямам желание да слушам — казах аз.
— Че кой има? Някога хрумвало ли ти е, че ракът може да бъде заразна болест? Хващаш го като грип, и толкова. В момента довършвам изследването на тази красота. Остава ми само да я създам. Има и скрита версия.
— Скрита?
— Патогенът просто спи в организма, докато не бъде събуден от някаква външна намеса. Подобно на херпесния вирус, който се задейства от стрес.
— Но в този случай външната намеса…