— Външната намеса е проектирана и контролирана от авторите на патогена — довърши вместо мен тя. — Заразяваш една група хора и чакаш. Отключваш намесата, когато ти е удобно, и активираш вируса.
— Трябва ли да изпитвам съжаление към теб?
— Кой те моли за това?
— Звучиш така, сякаш го искаш. Ако не издържаш на напрежението, просто се откажи.
— Не искам да се откажа. Не и сега, когато сме толкова близо…
— До какво?
— Ти как мислиш? — сви рамене тя. — До създаването на живот от нищото…
Погледнах чашата си и изведнъж изпитах желание да придърпам бутилката.
— Защо ми разказваш всичко това, Елън?
— Днес изпратих три есемеса на Мат Даниълсън, но той не отговори на нито един от тях.
— Онази работа в метрото се оказа фалшива тревога. Вероятно се е прехвърлил на някое по-голямо и реално бедствие, но според мен ще ти се обади.
Тя се огледа къде да сложи чашата си, после я остави на пода.
— Може ли тук?
Махнах с ръка.
— Защо се появи в болницата, Елън?
— Не мога да ти кажа.
— Може би се страхуваш от разпространение?
— Винаги се страхувам от разпространение. Правя го непрекъснато от пет години насам.
— Знаеш за какво говоря.
— Откритата в метрото субстанция е безвредна.
— А какво ще кажеш за онзи младеж в спешното отделение? Поне на мен ми се стори типичен случай на хранително отравяне.
— След малко отивам да проверя кръвните му проби.
— А кога ще спиш?
— Ще дремна час-два, след като приключа с пробите.
Пристъпих към бюрото и надрасках едно име на лист хартия.
— Служител на чикагската полиция на име Дони Куин. Умрял е днес сутринта. Трупът му трябва да е някъде из болницата „Кук“ или в моргата.
— И?
— Направи ми услуга и му направи кръвни проби. И бездруго ще отидеш там заради онзи младеж.
— На практика случаите са шест — призна с потъмнели очи Елън.
— Шест ли?
— Да. Трима в тежко състояние и двама мъртви за последните седем часа.
— Всичките със симптомите на младежа?
— Горе-долу.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Че имам шест случая на неизвестна зараза. Всички живеят в радиус петнайсет-двайсет пресечки и това ме кара да подозирам, че има връзка между тях.
— Което не е свързано с хранително отравяне?
— Ще науча повече след кръвните тестове.
— А готови ли сме за онова, което може да се случи?
— Нещо повече от хранително отравяне?
— Да.
— Ти видя какво се случи тази вечер. То означава, че всички в спешното отделение са изложени на огромен риск.
— Пациентите ли имаш предвид?
— Пациенти, доктори, медицински сестри. Подготовката им е ограничена, не разполагат със защитно облекло. Шансовете им са нулеви.
— Какво ще стане с тях?
— Зависи от патогена. Ако е лош, ще умрат. След това ще ги аутопсираме и може би ще открием за какво става въпрос, за да спасим останалите.
Кимнах към листа, който й бях пъхнал в ръцете.
— Провери онзи Куин и ме информирай за резултатите.
Тя не каза „да“, а просто прибра листа в чантичката си. Маги напусна ъгъла си и дойде да си изпроси малко внимание.
— Имаш домашен любимец? — подхвърли Елън и почеса кученцето зад ушите. Маги се претърколи по гръб и размаха опашка за още.
— Тя ми помага да не си говоря сам.
— Много е хубава.
— Всички мислят така.
Изведох Елън от дневната. Тя спря на крачка от вратата и се обърна. Раменете ми докоснаха нейните във внезапно отеснелия коридор. Усетих топлината на тялото й. За миг си помислих, че ще протегне ръка да докосне лицето ми. За миг си представих, че това ще бъде най-хубавото нещо в живота ми. Или поредният кошмар. Но тя просто прибра една палава къдрица зад ухото си.
— Какво има?
Гласът ми прозвуча дрезгаво.
— Искам да те попитам още нещо.
— Казвай.
— Лично е.
— Вече ми отказа кафе, а в момента стоя пред теб само по халат. Хайде, изплюй камъчето.
— Защо крещеше?
— Аз ли? — попитах и забих пръст в гърдите си.
— Да, ти. Чуваше се чак навън.
— Бях заспал.