— Значи и аз се оказвам затворник?
— Не е задължително.
В коридора пропука радиостанция, размениха се тихи реплики.
— Ела — каза Моли и ме въведе в малка стаичка до лабораторията. — Това е авариен изход — посочи една затворена врата тя. — Ако се спуснеш два етажа надолу, ще стигнеш до нещо като цех за преработка на хартия.
— Фабриката за пликове?
— Да — кимна тя и ми подаде два ключа. — Единият от тези трябва да ти осигури достъп до цеха. Разполагат с товарна рампа на партера.
— Кога ще направят публичното си изявление за заразата?
— Не знам. Но нещата ескалират, както вече ти споменах. При първа възможност ще се свържем с теб.
Звуците от коридора се приближаваха.
— Хайде, върви.
Направих крачка към аварийния изход в мига, в който вратата се отвори. На стълбите стоеше дребен мъж с коса като изгоряла слама. Беше облечен в кафяв костюм от туид и говореше в микрофон, прикрепен зад ухото му.
— Открих ги — обяви той. — Ще се видим долу.
Въведе ни обратно в лабораторията, посочи коридора и каза:
— Моли, ще ни оставите ли насаме, ако обичате?
Тя излезе, без да ме погледне. Дребният издърпа два стола и с жест ме покани да седна.
— Кой сте вие? — попитах.
— Джеймс Дол от Министерството на вътрешната сигурност.
Фамилното име му подхождаше. Стъклени очички като на кукла, червени бузки, лъскава и закръглена брадичка, застинали черти. Бях готов да се закълна, че устните му мърдат само когато примигва.
— Къде е Даниълсън?
Дол се изправи. Подметките му затракаха по настлания с плочки под. Спря се пред монитор, на който се хилеше Магила Горила, яхнала велосипед на три колела. Погледа известно време скрийнсейвъра, насити му се и се извърна към мен.
— Чух някои неща за вас, мистър Кели.
— Къде е Даниълсън? — повторих аз.
— Не е ли странно? Възнамерявахме да ви зададем същия въпрос.
— В града има разпространение на патогени.
— Наясно сме със ситуацията.
— Значи сте наясно и с още нещо: от действията ви през следващите час-два зависи дали ще умрат много хора или само малцина.
— Създадена е извънредна комисия, която вече заседава.
— Искам да говоря с тях.
Дясната вежда на Дол отскочи нагоре, устните му се разтеглиха в нещо като усмивка.
— В никакъв случай.
— Мога да ви помогна.
— Как?
— Според мен заразата няма нищо общо с Даниълсън.
— Така ли?
— Мисля, че са го изиграли.
— Кой го е изиграл?
— Все още не знам.
— Но очаквате да ви позволим да се мотаете наоколо и да търсите отговори?
Дол млъкна и очаквателно ме погледна, но аз мълчах.
— Знам, че всичко това ви звучи странно — каза той, седна на стола и поглади тънките си жълтеникави мустачки. — Имаме два приоритета, мистър Кели. Да идентифицираме патогена, ако има такъв. А после да го обезвредим. Доктор Бразил и нейните сътрудници ще се съсредоточат върху първия приоритет. А вторият е моя грижа.
— Как ще стане това?
— Вече сме очертали периметри в района на Уест Сайд и Оук Парк. Хората ще бъдат предупредени да останат по домовете си. Опасните зони ще бъдат запечатани.
— Карантина?
Дол се усмихна. Зъбите му бях в тон с мустачките.
— Предпочитам да възприемем нещата като снегопочистване. Но за вас думичката „карантина“ явно е по-подходяща…
Отвън се разнесе женски писък: тънък, висок, продължителен. Познавах го, бях го чувал и преди. Начупени нокти на мъката, натежали от безсилие и безнадеждност, забиващи се в голата плът. По коридора се разнесоха тежки стъпки. Дол се поколеба за миг, после изскочи навън. Просто не можа да устои и хукна към болката, както биха постъпили повечето хора. Аз извадих ключа на Моли и хукнах в обратна посока. Към аварийното стълбище и свободата.
25
— Онези от Вътрешна сигурност искат да ме заключат. Седях в една закусвалня на две пресечки от дома си.
Сервитьорката ми донесе чаша кафе. Добавих малко сметана и захар. Рейчъл Суенсън издигаше обичайната си стена от мълчание от другата страна на линията.
— Чу ли какво ти казах, Рейч?