Маркъс си даваше ясна сметка, че историята му хич я няма. Рей Рей не разполагаше с труп, който да провери, но по принцип не го беше грижа за Сесил.
Главатарят на „Четворките“ измъкна собствения си пистолет, затъкнат в колана му.
— А сега ми кажи защо гръмна Корееца!
Маркъс нямаше представа откъде е разбрал, но не си направи труда да отрича.
— Дължеше ми пари.
— Ти работеше ли за Корееца?
— Помагах му в някои неща.
— Видя ли дрогата в магазина?
Маркъс само поклати глава.
— Какво взе от там?
— Нищо.
— Смисълът нещо ми се губи, малкият — заяви Рей Рей и почука с пистолета по бедрото си. Маркъс усети как стомахът му се свива, стана му гадно.
— Мислех да прибера кашоните от мазето му.
— Какво имаше в тях?
— Не знам. Каквото и да е. Все щях да изкарам някой долар.
— Без да ми докладваш?
Маркъс кимна. Рей Рей напъха пистолета обратно под колана си.
— Продължавай — рече той.
— Оправих Корееца следобед. Мислех да изкарам кашоните с мотокара, но тогава се появи оня шибаняк.
— Опиши ми го.
— Висок, бял. Носеше дълго палто.
— Не беше ли някой от двамата, които видя по-късно?
— Мисля, че не.
— Мислиш?
— Тоя носеше маска.
Рей Рей измъкна черна маска изпод якето си.
— Като тази?
Маркъс кимна, без да се замисли.
— И той гръмна по мен в мазето, ама аз се измъкнах през тунелите.
— И това е всичко?
— Аха.
— Значи искаш да кажеш, че другият е прибрал дрогата ми?
Маркъс сви рамене.
— Как мислиш да се изчистиш от тая гадост, малкият?
— Като ти помогна да намериш дрогата.
Рей Рей въздъхна и се наведе. Очите му се изравниха с тези на момчето.
— С коя ръка стреляш?
Маркъс вдигна дясната си ръка, а Рей Рей започна внимателно да я разглежда, сякаш никога досега не беше виждал нещо подобно. После се изправи и тръгна покрай оградата, подритвайки дребните камъчета по пътя си. След малко се върна с буца бетон в ръка.
— Ела с мен.
Спряха на малка циментирана площадка с назъбени краища, но сравнително гладка повърхност. Рей Рей го накара да легне по корем и да изпъне странично лявата си ръка. Членовете на бандата направиха широк кръг около тях.
— Разпери пръстите си.
Маркъс се подчини.
— Ирландците му викат „спиране на вятъра“ — поясни Рей Рей, очаквайки някаква реакция от зяпачите. Маркъс нямаше какво да каже. Шефът на бандата вдигна бетонната буца, която държеше в ръка. — Ако мръднеш, ще използвам пистолета.
Маркъс извърна глава. Буцата изсвистя във въздуха и се стовари върху кутрето и безименния му пръст. Той изкрещя от болка, но не се разплака. Рей Рей отмести буцата, огледа щетите и я захвърли встрани.
— Обърни се по гръб — заповяда той и му върна пистолета. Маркъс го пое с дясната си ръка, а лявата остана притисната към корема. Краката му бяха омекнали. Някой го хвана за лакътя и той вдигна глава. Беше Джеймс. Изминаха десетина метра по алеята, преди да чуят гласа на Рей Рей.
— Малкият!
Маркъс се обърна.
— Ще можеш ли да работиш с помпа?
Маркъс кимна.
— Джейс.
Стрелецът се появи от сянката на някаква разбита врата. В ръката си държеше дълъг черен пистолет.
— Време е това хлапе да получи пушка и кофа патрони.
След тези думи Рей Рей се обърна и се отдалечи. За всеобща изненада Маркъс си тръгна жив. И той бе най-изненадан от всички.
31
Таксито ме свали пред „Старбъкс“ на „Медисън“, на изток от Юнайтед Сентър. Измина почти цял час, преди да открия как се задейства подслушвателното устройство в лаптопа на Даниълсън. После, като някаква въображаема муха на стената, просто си седях и четях неспирния поток информация, който течеше между Чикаго и Вашингтон. Не бях в състояние да обхвана всичко, но все пак получих представа за онова, което щеше да се случи през следващите дванайсет часа.
Малко преди шест някой във Вътрешна сигурност най-после се сети да изключи линка на Даниълсън. Затворих лаптопа и подхвърлих на момичето, което правеше капучино, че няма да е зле, ако днес затвори по-рано. Тя каза, че шефът й ще я обеси. Обясних й, че съм ченге, и я посъветвах да се вслуша в думите ми. После си тръгнах.