— Кели, сядай, да те вземат мътните! — извика той.
Лицето на Уилсън беше скрито зад затъмнения визьор на маската. Облечената му в ръкавица ръка повелително махна и аз се настаних на близкия стол.
— В тези доспехи не мога да изпия дори една диетична кола! — оплака се кметът и погледна към кутийката и купичката с лед на масичката пред себе си. — Кой, по дяволите, прави защитното облекло толкова неудобно?
Огледах се, очаквайки Рисман да отговори на риторичния въпрос, но той беше изчезнал.
— Ще се върне след секунда — увери ме Уилсън. Миг по-късно помощникът му се появи отново и вдигна палец.
— Сигурен ли си? — изгледа го Уилсън.
— Да, сър.
Кметът изпъшка и смъкна маската си. Лицето му беше почервеняло като празничен бифтек, маската беше оставила дълбоки белези по двете му бузи. Ръката му нетърпеливо се протегна към кутийката с кола. Отпи една глътка и разочаровано каза:
— Топла е, да я вземат дяволите!
— Защо свалихте маската? — пожелах да узная аз.
— Монтирали са някакъв биосензор — отвърна Уилсън и кимна към Рисман. — Марк проверява показанията му на всеки кръгъл час. Така сме сигурни, че помещението е чисто.
— Но защо тогава сте облекли защитния костюм?
— Защо ли? — втренчено ме изгледа той.
Кимнах.
— Защото не съм глупак, ето защо!
— Трябва ви резервен план, нали?
— Да познаваш някой като мен, който да не се нуждае от такъв?
— Не познавам никой като вас, господин кмете.
— Дяволски си прав.
На вратата се почука и през процепа надникна жена с отчаяно изражение на лицето. В ръцете си държеше поднос с квадратни гъби, кафяви четчици и кутийки грим с неутрален цвят.
— Трябва да подготвя лицето ви, господин кмете — каза с плачлив глас тя.
Уилсън погледна часовника си.
— В колко часа сме в ефир, Марк?
— Все още не съм сигурен, сър.
— Ела след половин час, Рене — махна с ръка кметът и вратата се затвори.
— Пресконференция, а? — подхвърлих аз.
— Знаеш как е — отвърна Уилсън, стана от канапето и съблече защитния костюм. Рисман го пое и го прибра в гардероба. Кметът остана по бяла тениска.
— Кой ще командва парада? — попитах.
— А ти как мислиш? — Уилсън нетърпеливо размаха ръце и Рисман извади от гардероба тъмносин костюм и бяла риза. Кметът остана по боксерки и добре очертано шкембе. Изду мускули и се огледа, очевидно очаквайки да бъде забелязан. Това не се случи. Той въздъхна и започна да се облича. — Първо са федералните — каза той, взе една светлосиня вратовръзка от леглото, после я смени с червена.
— Първо? — вдигнах вежди аз.
— Официални представители на федералното правителство ще говорят от Дърксън Билдинг — поясни Рисман. — Те ще очертаят мащабите на проблема, а после кметът ще говори на живо.
— От тук? — попитах аз и обхванах с жест камерата и електрическата камина.
Уилсън довърши класическия възел и потърка бръчките по лицето си.
— Ще се обърна към гражданите на Чикаго направо от фронтовата линия — отсече той. — Ще им покажа, че няма от какво да се страхуват.
— Предполагам, че няма да се появите там с този космически скафандър — подхвърлих аз.
— Смешник!
Уилсън се отдалечи от огледалото и отново се настани на канапето.
— Дай да поговорим за онова, което си открил в мазето на Корееца.
— Нямам нищо против.
— Десет хиляди? — попита Уилсън, извръщайки глава към помощника си.
— Приблизително — кимна Рисман.
— Десет хиляди чувала за трупове, складирани в мазето на един наркодилър само ден преди моят град да бъде атакуван с биологично оръжие.
На вратата отново се почука, но Рисман побърза да отпрати неканения гост.
— Какво предлагате? — попитах.
— Защо не ми кажеш как разбра за онова мазе?
— Моите уважения, но защо трябва да го споделям с вас?
Почти чух безмълвния вик на Рисман от другия край на стаята. Уилсън едва-едва се размърда.