Всички бяха видели хеликоптерите и бяха чули за загражденията. Някакви глупаци се канеха да излязат на улиците, други вече го бяха направили. Но Рей Рей здраво държеше юздите на хората си и нямаше никакво намерение да ги пусне на свобода. С няколко думи им обясни какво трябва да направят, а после отвори сандъците. В единия имаше пушки, а другият беше пълен с противогази. Разполагаха с два часа до разсъмване. И цял квартал, който трябваше да подпалят.
36
Влакът бавно се придвижваше по маршрута на Синята линия. Зад прозореца се виждаха облаци мръсно сив дим, които пречеха на лъчите на изгряващото слънце.
— Пожари — съобщих аз и Моли Карълтън неохотно вдигна глава от айпода си.
— Какво?
Палецът ми се стрелна към стъклото.
— Някой да е забелязал, че Уест Сайд гори?
— Вече ти споменах за насилието, избухнало през нощта. Няколко блока в Кейтаун са били опожарени. На практика това е всичко, което знаем.
Бях прекарал остатъка от нощта в един от апартаментите в „Колониал Тауър“, наблюдавайки как кметът и сътрудниците му обясняваха на света какво се случваше в Чикаго. Звезда на шоуто бяха високите заграждения, охранявани от мъже в защитно облекло. Те казваха всичко.
Моли почука на вратата ми малко след шест. Уилсън й беше наредил да ме изведе от зоната на карантината, и то без знанието на федералните власти. Тя предложи метрото и аз приех.
— Дали някой ще се опита да ги потуши? — попитах.
— Пожарната е против подобна идея. Особено след като разбраха, че няма защитно облекло за тях.
— Като говорим за защитно облекло… — промърморих аз и посочих костюмите, които бяхме облекли. — За какво изобщо са ни тези доспехи?
— Преди всичко защото са отлично средство да запазим анонимността си. Смятано от днес, всички ние официално сме под карантина. И можем да свалим комбинезоните само в някоя от специалните прочистени зони.
— Прочистени зони?
— Ще видиш знаците.
Усещах реката от пот, която се стичаше надолу по врата ми. Питах се кога ще започнат сърбежите.
— Искаш да кажеш, че въздухът е заразен?
— По-скоро ме тревожи димът.
— Защо?
— Ако в подпалените сгради лежат заразени трупове, значи димът също е заразен, поне на теория.
— Какви са шансовете това наистина да е така?
— Няма значение. Според инструкциите си длъжен да носиш защитен костюм, и толкова.
— Майната им на инструкциите — процедих аз, смъкнах маската и я сложих в скута си.
— Не постъпваш много умно — поклати глава Моли.
— Дай ми поне една основателна причина, и веднага ще я нахлузя обратно.
Но на нея не й беше до игри. Замълчах и се вслушвах в грохота на релсите под краката ни.
— Това пък какво е? — попитах след известно време и посочих полупрозрачната найлонова завеса в дъното, която ни изолираше от останалите вагони.
— Ще си сложиш ли маската, ако ти кажа?
— Не ми пука.
— Намираме се в подвижна катафалка.
— Заразена?
Тя кимна.
— За твой късмет този вагон е запечатан. Освен това мъртъвците не излъчват зараза, която се предава по въздуха.
— Вече ти казах, че не ми пука.
Влакът намали още повече и след малко спря. Колелата жално изскърцаха. Над релсите се появи тънък слой дим, който бързо се сгъстяваше. Няколко секунди по-късно потънахме в непрогледна мътносива мъгла, сред която се носеха саждите, предизвикани от пожара.
— Труповете трябваше да бъдат извозвани с микробуси — повиши глас Моли, опитвайки се да надвика внезапния вой на вятъра зад прозорците. — Но те изведнъж се оказаха твърде много, освен това никой не изгаряше от желание да допуска пресата прекалено близо.
— Колко са досега?
Моли докосна лъскавата повърхност на айпода си. На екрана се появи карта, изпъстрена с течни червени и зелени точици. От двете й страни бяха изписани имена и дълги колони цифри.
— Докато си спал, патогенът е убил поне седемдесет и трима души. Общият им брой достига сто петдесет и четири. Доколкото можем да преценим, заразата в ограничените зони се разпространява с всеки изминал час.