— Къде е тя? — попитах.
— Ана припаднала в една от тоалетните на „О’Хеър“. Смъртта й е констатирана пет часа по-късно. Тя е първата и засега единствена официално регистрирана жертва на летището. Снощи Елън присъства на аутопсията й. Реших, че трябва да знаеш това, ако случайно я видиш.
— Благодаря.
Вятърът спря, димната завеса бавно започна да се разсейва. През един от прозорците на вагона надникнаха бледите лъчи на слънцето. Моли се премести на седалката до мен. Усетих докосването на рамото й и вдигнах глава към един плакат, който ме съветваше да се изследвам за СПИН.
— Какво стана после? — попитах.
Смехът й долетя приглушено изпод маската.
— Доста съдържателен въпрос, а?
В същия миг един куршум 30-и калибър пръсна стъклото зад гърба ми, вдигна Моли Карълтън от седалката и я запрати на пода.
37
Червената струйка се плъзна по опразнената седалка. Очите ми машинално я проследиха до ръба. Притиснала длан към рамото си, Моли лежеше на една страна. После тя се опита да стане.
— Не мърдай — казах аз и се плъзнах на пода, като се стараех главата ми да бъде под нивото на счупения прозорец. Влакът все още не помръдваше. Някъде отпред се чуваха приглушени гласове.
— Къде си ранена?
Моли тихо изруга.
— Мисля, че в ръката. Адски боли.
— Ще ти сваля маската.
Тя кимна и аз дръпнах лепенките.
— Костюмът ти и бездруго вече е разхерметизиран.
— По дяволите — изпъшка Моли и се претърколи по гръб. — В раницата ми има комплект за първа помощ.
Намерих комплекта и го разтворих.
— Дай да видя.
Моли отмести дланта си от рамото. Дръпнах ципа на защитния костюм и учудено я погледнах.
— Защо носиш бронежилетка?
— Такива са инструкциите. Мислех да предложа и на теб, но бях сигурна, че ще откажеш.
— Правилно.
Разхлабих връзките на жилетката и я свалих. Куршумът беше одраскал ръката й между лакътя и рамото.
— Извадила си късмет.
— Не ме будалкай.
— Няма засегната кост. Слава богу, че куршумът не е останал вътре.
Почистих раната колкото беше възможно, после сложих отгоре й две марли с дезинфектираща течност и лекичко ги притиснах. Очите ми опипаха стената на вагона и откриха дупката с назъбени краища.
— Подай ми това нещо, ако обичаш — каза Моли и посочи радиостанцията, която лежеше на метър от нея. Натисна копчето и размени няколко фрази с човека насреща. Аз се вслушах в гласовете, които долитаха от предния вагон. Бяха по-близо, но плъзгащата се врата все още оставаше затворена.
— Ще дойдат ли тук? — попитах.
— Не. Предупредих ги, че сме без защитно облекло. Ще повикат екип от „Кук“, който ще ни измъкне.
— А дали ще изпратят някой да потърси стрелеца?
— Не ми казаха.
— Притискай тук — заповядах аз, преместих здравата й ръка върху марлите и пропълзях към дупката в стената на вагона. Минута по-късно изчегъртах куршума от облицовката. Моли притискаше раната си, използвайки раницата като възглавница.
— Добре ли си? — попитах.
Тя кимна.
— Казаха ли ти колко време ще отнеме?
— Минути.
Пуснах куршума в торбичката за веществени доказателства и я прибрах в раницата си.
— Хайде, действай — подкани ме Моли.
— Какво?
— Искаш да хвърлиш едно око, нали?
— Да — признах си аз.
— Ако изчакаш още малко, изобщо няма да те пуснат.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Добре съм. А и скоро ще се появи помощ.
Проверих марлите, после ги пристегнах с лепенки. Когато свърших, Моли ме хвана за рамото и се надигна. Останах изненадан от силата на пръстите й.
— Защо този тип стреля по мен? — попита тя.
— Говориш така, сякаш знаеш кой е.
— Мисля, че и ти знаеш.
— Не знам.
— Има връзка със заразата.
— Може би е някой обикновен бандит.
— Не го вярваш, нали?
— Всъщност не.
Моли се отпусна по гръб и посочи радиостанцията.
— Вземи я със себе си.