Част от сградите, покрай които минавах, вече бяха опожарени. Други стърчаха непокътнати и притихнали, а обитателите им наблюдаваха зад спуснатите пердета. На половин пресечка от „Кук“ попаднах на временната ограда, опасваща болницата. Пред портала в далечния й край се блъскаха хора. Жени бяха вдигнали децата си високо над главата, надявайки се това да им донесе предимство. Усилен от рупор глас ги съветваше да се приберат у дома и да чакат инструкции по телевизията. Друго съобщение призоваваше всеки, който се чувства болен, да се насочи към „червената зона“, каквото и да означаваше това.
Моли ми беше казала, че защитният костюм и маската със затъмнено стъкло ще ми свършат работа и като пропуск. Отбих се в един вход и облякох костюма. Една от бариерите се охраняваше от двама пазачи, настанени в малка будка. И двамата носеха защитно облекло като моето, а в ръцете си държаха пушки. Натиснах бутона на предавателя и се представих за учен от „Лаборатории Си Ди Ей“. Споменах имената на Моли и на Елън. Единият от пазачите ме огледа от главата до петите и ми махна да премина. Другият изобщо не отделяше поглед от тълпата зад мен.
Преодолях още две заграждения и най-после се озовах в спешното отделение на „Кук“. Първото, с което се сблъсках, беше миризмата. Причината открих на крачка от входната врата. Чувалите с мъртви тела бяха наблъскани на два реда в коридора. Тръгнах покрай тях, насочвайки се към вътрешността на болницата. По пътя си срещнах двама мъже в защитни костюми, които забързано прескачаха труповете. Аз вървях по-бавно, защото четях етикетите по чувалите. Три тела преди края на редицата спрях пред надпис, който гласеше:
Тереза Джаксън, афроамериканка,
32-годишна, „Уест Адамс“ 2302,
Чикаго, Илиной
Докоснах чувала с ръкавицата си и се опитах да си представя жената вътре. Само преди две нощи беше бинтовала ребрата ми в спешното отделение, спокойна и усмихната. А сега беше просто поредната жертва на смъртоносния патоген.
Продължих пътя си. Елън Бразил стоеше в дъното на коридора и гледаше през стъклото на някакво изолирано помещение. Вътре лежаха три трупа, всеки от тях на количка. И трите бяха в различна фаза на аутопсия.
— Взе ли още кръвни проби?
Гласът й прозвуча приглушено, а лицето й беше скрито зад прозрачна маска.
Един от лаборантите вдигна глава и кимна.
— Занеси ги в лабораторията по най-бързия начин.
Тя обърна гръб на импровизираната морга и ме видя.
— С какво мога да ви помогна?
— Аз съм — рекох. — Кели.
Елън направи крачка напред.
— Как успя да се промъкнеш тук?
— Направих си една малка разходка в забранената зона.
Погледнах към телата на масите. Две бяха на мъже. Единият приличаше на заспал, а лицето на другия беше покрито с кръв. Тялото в средата принадлежеше на млада жена със снежнобяла кожа и дълга черна коса.
— Съжалявам за сестра ти.
— Кой ти каза?
— Моли.
— Това е Ана — кимна към стъклената преграда тя. — Вземаме някои проби от нея.
— Съжалявам.
— Чух вече. Ела с мен.
Елън ме преведе през къс коридор и ме вкара в една празна стая.
— Трябва да ти задам няколко въпроса — рече тя и махна към една маса за прегледи. — Костюмът ти получи ли някакви пробойни, докато беше навън?
— Бях изложен на външно влияние, ако това имаш предвид.
— Това имам предвид. За колко време?
— Почти през цялото време. Поне два часа.
— Влизал ли си в други сгради?
— Да, но там имаше само мъртъвци.
Тя отвори някакъв остъклен шкаф.
— Тази зона на болницата е прочистена и запечатана. Това означава, че въздухът непрекъснато се контролира и хората могат да свалят предпазните си костюми. Но ти ще останеш в тази стая, докато те изследваме.
— Какво ще ми изследвате?
— Ще ти направим предварителен тест с антигени за евентуално заразяване. Продължителността му е двайсетина минути.
— Ще ми вземете кръв ли?
Тя кимна. Аз съблякох защитния костюм и навих ръкава си. Елън я пристегна с гумен маркуч и приготви една спринцовка. Напълни една епруветка с кръв, после още една.
— Как е Моли? — попитах.