Бях я изложил на опасност. Заклех се, че това няма да се повтори.
— Много съжалявам, Рейч.
— Забрави.
Известно време пътувахме в мълчание.
— Къде отиваме? — обади се тя.
— Просто карай на север — махнах с ръка аз.
Тя направи ляв завой и пое по „Ашланд“.
— Властите не мислят, че ти си го убил, Майкъл.
— И вече не ме издирват, така ли?
— Доколкото ми е известно, да.
— Какво означава това?
— Означава, че предпочитат да те държат под контрол, но са прекалено заети, за да се тревожат за теб.
Ново мълчание.
— С кого разговаря преди малко? — попитах.
— Вече ти казах. С един от служителите ми.
Долових нещо особено в гласа й. Нещо като хладна злоба, която накара коремните ми мускули да се стегнат.
— Сигурна ли си?
— Какво означава това?
— Отбий там — рекох и посочих към някакъв паркинг на „Оскоу“.
Тя се подчини. Паркингът беше празен. Аптеката беше затворена. Като повечето аптеки и хранителни магазини в града. Причините бяха очевидни: или закъсваха с доставките, или просто не желаеха да посрещат паническия наплив на купувачи.
— Затворено е — информира ме Рейчъл. — Трябва ли ти нещо?
— Не.
— Тогава защо спряхме?
— Разкажи ми за него.
— За какво?
— За онова, което те тревожи.
— Нищо не ме тревожи.
— Това е поредната лъжа.
Телефонът й отново изписука. Тя посегна да го вземе, но аз я изпреварих. На дисплея мигаха две думички: СКРИТ НОМЕР.
— Хайде, включи го — подкани ме тя. Аз хвърлих апарата обратно в скута й и той млъкна.
— Те знаят, че си бил в „Кук“, Майкъл.
— Кои „те“?
— Вътрешна сигурност.
Кимнах, сякаш отдавна знаех за предателството й.
— Съжалявам — каза тя.
— Защо просто не ме заключат в някоя килия? — попитах.
— Вече ти казах. Искат да се разкараш.
— Но да ме държат на каишка. С теб на другия край.
Телефонът й изписука за трети път. Трепнах сякаш от внезапен зъбобол. Тя го изключи.
— С какво те държат? — попитах.
Тя поклати глава. Аз чаках.
— „Лаборатории Си Ди Ей“.
— Какво за тях?
— Инвеститор съм. Още докато бяха в проект. Джон Стодард ми е приятел, на когото вярвах.
— Какво знаеш за дейността на Си Ди Ей?
— Знам, че се занимават с изследвания в областта на генетиката.
— Те създават биологични оръжия по държавна поръчка.
— Ако се интересуваш дали съм знаела това, когато инвестирах, отговорът е „да“. Въпреки очевидното наличие на конфликт на интереси.
— Но не изтегли инвестициите си, така ли?
— Не.
— Колко?
— Джон възнамеряваше да излезем на борсата. Дори моята малка част би означавала десетки милиони. Обявих пред Министерството на правосъдието, че съм ликвидирала участието си, но на практика просто го скрих.
— И сега федералните те притискат?
— Предложиха ми начин да се измъкна.
— Чрез мен.
Тя изучаваше линиите на дланите си. А аз си помислих за пукнатините в живота ни. Когато вдигнах глава, вече гледах навън, но въпреки това видях много добре както дълбоките бръчки, така и намръщеното изражение на лицето й. Едно лице, което оттук нататък щеше да ми бъде безкрайно чуждо.
— Записваш ли ни? — попитах.
Тя поклати глава.
— Следят ли ни?
— Искат да знаят къде отиваш и какво си открил.
Извадих лист и молив и надрасках един адрес.
— „Дебелия Уили“ на Уестърн Авеню. Там трябва да се срещна с Рита Алварес, но тя не знае нищо. Предай на твоите приятелчета, че работя по една следа, но съм отказал да навлизам в подробности. Заради твоята сигурност.
Тя кимна, без да ме поглежда.
— Това е всичко, което мога да ти дам. — Залепих листа на арматурното табло и посегнах към дръжката на вратата. — Бъди внимателна.
Тя ме спря с леко докосване на ръкава.
— Какво?
— Нищо.
Изчаках.
— Наистина ли имаш представа кой е пуснал заразата?
— Още не знам със сигурност.