— А ще ми кажеш ли, когато разбереш?
— И това не знам.
Ново мълчание.
— Ще задържиш ли Маги още ден-два? — попитах накрая аз.
Тя кимна.
— И няма да се мяркаш в града?
— Ще се оправим, Майкъл.
Отворих вратата и слязох от колата. Някъде по средата на паркинга понечих да се обърна, но тръснах глава и продължих напред.
Рейчъл вдигна джиесема и натисна бутона за преизбиране.
— Отива в някакво заведение на Уестърн Авеню. „Дебелия Уили“. — Изслуша репликата насреща и кимна. — Точно така. Заклевам се в Бога, че ако още веднъж ме потърсите, ще свикам пресконференция и ще ви повлека заедно със себе си!
Захвърли телефона на пода и той се разпадна на две части. Доплака й се, но сълзите отказаха да се появят. Завъртя ключа и стъпи на газта. Колата излетя от паркинга с пронизително свистене на гумите.
45
Седях в едно от вътрешните сепарета в „Дебелия Уили“, отпивах от кафето си и наблюдавах как съвестта ми преследва миналото из заведението.
— Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел — подхвърли Рита Алварес, хвърли куфарчето си на отсрещната седалка и се настани до него.
— Здрасти, Рита.
— Здрасти.
Заведението бе празно. Сервитьорката донесе менюто. Рита си поръча сандвич със свинско и изчака да останем сами.
— И така, какво става с теб?
— Нищо.
— Май не е така.
— Има и гадни дни.
— Мислиш ли? — Тя отвори куфарчето си, измъкна бутилка минерална вода и отпи една глътка.
— Не съм те повикал да те занимавам с проблемите си, Рита.
— И аз мисля така.
— Работиш в Уест Сайд, нали?
— Ченгетата запечатаха проклетото място, а репортерите се прескачат.
— Кемп Чикаго, а?
— Така му викат.
— Имаш ли представа какво става вътре?
— Знаем само онова, което ни казват.
— А то е?
— Наличие на биологично заразяване. Още не се знае дали е предизвикано умишлено или случайно. Петдесет умрели и неизвестен брой заразени. Надяват се, че положението е под контрол.
— Какво мислиш за кмета?
— Имаш предвид телевизионните му изяви?
Кимнах.
— Абсолютен негодник!
— Мисля, че не подозираш дори половината от тази история.
Сандвичът на Рита пристигна. Тя отхапа от него и избърса устните си със салфетката.
— Божествено! — Приятелката ми отпи глътка вода и добави: — Днес се случиха много неща, Майкъл.
— Онова, което ще чуеш, си заслужава.
— Слушам те.
— Неофициално?
Очаквах, че ще се бие със зъби и нокти, но тя само кимна и продължи да дъвчи.
— Току-що се измъкнах от карантинната зона в Уест Сайд.
— Господи! — възкликна тя и изпусна сандвича си.
— Не съм заразен.
— Нямах предвид това.
— Може би трябва да го имаш. В момента товарят труповете във вагоните на метрото и ги извозват за кремация извън зоната.
— А ти го видя с очите си, така ли?
— Сутринта се повозих на един такъв влак. Съществуват сериозни опасения, че заразата е попаднала и в някой от самолетите, излитащи от „О’Хеър“.
— Как успя да се измъкнеш?
— Рейчъл.
Очите на Рита за миг се насочиха към улицата.
— Къде е?
— Тя няма нищо общо.
Виждах как заглавията и подзаглавията започват да се оформят в съзнанието й.
— Не можеш да публикуваш нищо от това, Рита.
— Нека ти обясня защо идеята ти не струва, Майкъл — започна тя. — В дългосрочен план аз…
— Не съм свършил — прекъснах я аз. — Познаваш ли Мат Даниълсън?
— Онзи от Вътрешна сигурност?
— Вчера си пръсна главата в моя апартамент, но преди да го направи, ми даде това… — Подадох й адреса на корейския магазин за хранителни стоки и гледах как кръвта се оттича от лицето й. — Същият, който получих от теб във връзка с доставките на медицински консумативи.
— Виждам — кимна тя.
Сервитьорката се появи да провери дали не искаме още нещо и ние я изчакахме да се оттегли.
— Опитах се да се свържа с Родригес, но без успех.
— Той е в Уест Сайд, работи в периметъра като повечето чикагски ченгета. — Рита извади нова бутилка вода, отвъртя капачката и отпи. — Добре, Майкъл, хвана ме. Какво общо с Вътрешна сигурност има моят покоен кореец?