— Двамата с Винс открихме десет хиляди чувала за трупове в мазето му.
Рита се облегна назад и отметна глава.
— Защо едва сега научавам за тези чували?
— Защото нямах представа за предназначението им. Освен това бяха пуснали по петите ти един доста опасен тип, който като нищо можеше да остави приятеля ми без гадже.
— Добре, добре — кимна тя. Като всеки добър репортер разбираше, че няма смисъл да се цупи на когото и да било. Особено пък когато нямаше какво да спечели. — И така, какво означава това?
— Според Даниълсън чувалите са били поръчани от човек, който е знаел за предстоящата зараза и е искал да изкара бърза печалба. Именно затова ми даде адреса.
Куфарчето на Рита кацна на масата и от него изскочиха две папки.
— Такова нещо няма в нито един от общинските документи, които прегледах. Ето, можеш сам да се увериш.
— Вярвам ти — поклатих глава аз. — Никой няма да купи десет хиляди чувала за трупове чрез договор с общината. Било е някаква допълнителна далавера за Ли. Предназначена за черния пазар. Но онзи, който е направил поръчката, със сигурност трябва да е имал информация за предстоящата зараза.
— Може би, но не е сигурно.
Отпих глътка кафе и спрях поглед върху лицето й.
— Какво ще кажеш да попритиснеш Рисман?
— Вече ти казах, че Рисман е дребна риба — поклати глава тя.
— Но имаме сведения, че е корумпиран.
— Това да. Но няма начин да се е забъркал в тази работа с чувалите.
— Сигурна ли си?
— Не виждам как. А дори да се е забъркал, какво те кара да мислиш, че ще пропее? Едва ли ще го направи, особено след онова, което ти току-що сподели с мен.
Репортерката имаше право.
— Ще трябва здравата да се поразровим, Рита.
— Къде?
— Сред малките компании, на които Ли е възлагал поръчките за медицинско оборудване. Все още не си проследила пътя на парите, нали?
— Точно така.
— Притисни ги още. Кредитори, заемодатели. Подхвърли им за разследването си. Ако се налага, кажи им, че може да ги свържат с изпускането на патогените. После чакай да видиш кой ще прояви нервност.
— Това е доста яко притискане.
— Искаш ли този материал, или не?
— Разбира се, че го искам. Но не виждам връзката между…
— Ще я видиш. Просто следвай информацията. Това беше първият ни урок в школата за частни детективи.
— Понякога си голям гадняр.
— Ще го направиш ли?
— Ще звънна на няколко души.
— Кога?
— Днес не мога, защото имам да предавам материал. Утре.
— Добре.
— Но ако изскочи нещо…
— Историята си е твоя.
— Включително дрогата.
— О, за нея трябва да поговориш с Винс.
— Добре, ще ти се обадя — изправи се Рита.
Докоснах ръката й.
— Трябва да обсъдим още нещо.
— Какво?
— Ще разбереш.
Рита въздъхна и се отпусна обратно на мястото си.
46
Момичето с жълтата рокля ми се усмихна изпод чадъра си. Аз й отвърнах. На белия полегат покрив до нея беше изписано с едри сини букви:
СОЛТА НА МОРТЪН
КОГАТО ВАЛИ, ТЯ СЕ ЛЕЕ
Товарната рампа на „Мортън“ заемаше по-голямата част от пресечка на Норт Елстън Авеню. От двете й страни се виждаха железопътни линии, на които почиваха няколко сребристи вагона, пълни със сол. Преместих огледалцето така, че да виждам момичето с чадъра, напуснах Елстън Авеню и поех по Блекхоук Стрийт. До този момент Рита Алварес не беше казала нито дума.
— Добре ли си? — погледнах я аз.
— Не съм.
— Какво ти е?
— Я пак ми обясни как е действала схемата.
— От моя гледна точка?
— Че има ли друга? — стрелна ме с поглед тя.
— Корееца се е нуждаел от силоваци. Без тях е нямало как да вкарва и изкарва дрогата от Уест Сайд.
— Затова ли е държал изкъсо „Четворките“?
— Поне за известно време — кимнах аз.
— Поне?
— Скоро ще разберем.
Изкарах колата на Рита на дълга и тясна бетонна ивица, която вървеше на север, успоредно на река Чикаго. Заводът „Мортън“ почти я скриваше от трафика. Наблизо бяха паркирани два тежкотоварни камиона. По-нататък, точно по средата на ивицата, беше спрял черен кадилак, скрит под дълъг метален навес. Стъклата му бяха затъмнени, а двигателят работеше.