Ръката на Джони Епъл изчезна под палтото му, очите му се вдигнаха към небето. Сякаш очакваше някой хеликоптер да се приземи на рампата. Делука докосна ръкава на бодигарда си.
— Иди да се поразходиш, Чили — каза той, изчака дребният мъж да се върне при лимузината и добави: — Продължавай, мистър Кели.
Разказах му за Даниълсън. Разказах му и за бележката с името на Ли и транспортната компания „Силвър Лайн“. За кмета не му казах нищо. Делука мълчеше и чакаше.
— Бях в мазето на Корееца — добавих. — Още преди да издигнат загражденията. Там имаше няколко хиляди чували за трупове.
Изчаках го да асимилира казаното и кимнах към Рита.
— Ако това има връзка с патогенната зараза, Рита ще публикува материала си.
— А в него ще пише, че ние работим с някакви терористи, а? — присви очи Делука.
По-скоро усетих, отколко видях как Джони леко се оттегля назад, несъмнено търсейки по-удобна позиция за стрелба.
— Може би не директно, но…
— Но неизбежно — довърши вместо мен Делука.
— Освен ако тя не направи необходимото да ви държи далеч от тази история.
Най-сетне докоснахме същността на проблема. Старецът изглеждаше облекчен.
— Какво предлагаш, Кели?
— Ти ни казваш всичко, което знаеш за Корееца, а в замяна ние не споменаваме нищо за дрогата и вашето участие в разпространението й.
— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за мистър Ли? Особено пък за страничния му бизнес?
— Ти винаги знаеш всичко за хората, с които въртиш бизнес. И нямаше да си тук, ако не разполагаше с някаква информация по въпроса.
Делука се замисли върху думите ми, после вдигна глава.
— А какво ще кажеш, ако ви гръмнем и двамата? След по-малко от час ще си бъда у дома пред димяща купа минестроне, а вие ще почивате на дъното на реката.
Вдигнах ръка. Откъм солната рампа ми отговори автомобилен клаксон.
— Родригес? — вдигна вежди Делука.
Кимнах.
— Кажи му да дойде, защото започна да застудява — каза старецът, вдигна яката на палтото си и тръгна към колата. Кадилакът бавно потегли към навеса от гофрирана ламарина в дъното на рампата.
47
Събрахме се отново на крачка от входната врата. Чили щракна електрическия ключ и една лампа хвърли синкав кръг върху масата, заобиколена от пет стола.
— Сядайте — рече Делука.
Аз седнах до Рита, а Родригес се настани срещу нас.
— Тук държим стоката, останала от различните ни бизнес дейности — поясни Делука, кимайки към множеството сандъци и кашони, подредени край стените. — Абсолютно законна стока, инспекторе.
Родригес не отговори. Ръцете му лежаха на масата, а между тях проблясваше тежка пушка с оптически мерник. Чух някакъв шум и се обърнах. Чили се появи с кафява чашка еспресо, положена върху чинийка със същия цвят. Делука отпи една глътка и премлясна.
— Нашата договорка с Корееца — промърмори той.
— Какво за нея?
— Трябва да изясним нещата.
— Не съм прибрал дрогата ти, Вини — рекох.
Той вдигна ръка, сякаш за да укроти немирно дете.
— Говорех на инспектора.
— Какво мога да направя? — глухо попита Родригес.
— Вие сте доставили стоката на Корееца. Искам онова, което се е изгубило.
Гледах малката вена, която започна да пулсира на слепоочието на Родригес. Почти усещах пулса на седналата до мен Рита.
— Откога знаете? — попита Родригес.
Делука взе чашката от чинийката, после размисли и я върна на мястото й с тихо потракване.
— Горе-долу от три месеца. Знаехме, че краят на Корееца е близо, но все пак се надявахме да не е много скоро.
— За да продължите да си гледате бизнеса — допълних аз.
— Бизнесът винаги е на първо място. Готови ли сте да чуете предложението ми?
— Аз не се интересувам от наркобизнеса ти, Вини. Освен това не съм сигурен, че полицейски инспектор Родригес има интерес да възстанови изчезналата ви стока.
Делука вдигна ръка.
— Дай да видя адреса, за който спомена.
Бутнах листчето към него. Той го приглади с длан.
— В онзи ден двама от нашите наблюдаваха магазина на Корееца. Влязоха вътре малко преди теб, Кели. Ли беше мъртъв, а дрогата, както вече знаеш, беше изчезнала. Моите хора са видели и чувалите за трупове. Тръгнали са си, без да ги докоснат. — Делука побутна листчето обратно към мен. — Сега искаме да си свършим нашата работа.