— Каква по-точно ще бъде тя?
— Нима мислиш, че харесвам скапаняците, които нападат града? — Отпи от кафето и продължи: — Изобщо не ги харесвам.
— Звучиш като кмета.
— Защо пък не? — сви рамене Делука и отпи още една глътка еспресо.
— Ако искаш да помогнеш, насочи ме към купувача на чувалите — подхвърлих аз.
— Няма да е толкова лесно.
— Какво искаш?
— Дай да си изясним нещата. Вие ми помагате, а аз ви давам снимка на човека, когото търсите.
— Снимка ли? — приведох се над масата аз.
Делука кимна и потърка съсухрените си длани.
— Какво ще ни струва това? — обади се Родригес.
— Още една доставка от полицейския склад. Джони ще ви каже точно колко. Искаме я директно в забранената зона. Там вече има остър недостиг, а един бог знае кога ще можем да възобновим доставките.
— Значи бизнесът продължава, а? — подхвърлих.
— Зависимите трябва да си получат своето — отвърна Делука и потупа ръката на Родригес. — Вземаш стоката и я караш направо в Уест Саид, но има и още нещо… — Старецът замълча за момент, после добави: — Една година гратисен период на продажбите ни в Кейтаун. Без арести, без шибани капани.
— Не мога да го направя — отвърна Родригес.
— Можеш, инспекторе. Преди всичко защото ние продаваме само на негри и наркомани — две прослойки от населението, които и бездруго твоите шефове искат да ги няма. Второ, дори и в момента вие гледате към другата страна на града. Обещавам, че няма да продаваме нито на ученици, нито на разни извратени богаташи, които се снабдяват по кьошетата. Край на тая гадост. Все едно, че дрогата изтича в канала.
— Как да бъдем сигурни, че информацията ти е истинска? — попитах аз.
— Ако не я харесаш, няма бизнес. — Делука пресуши чашката и се протегна. — Ще изляза да се поразходя. А вие се свържете с шефовете си и ми кажете дали ще правим герой от Кели.
Босът се насочи към изхода, следван от тихи стъпки. Отвори се врата, проблесна светъл правоъгълник. После останахме сами. Родригес изруга под нос.
— Не мога да направя това, Кели.
— Колко са мъртвите в Уест Сайд до момента, Винс?
— Не са ни дали бройката.
— Аз бях в болницата „Кук“. Нахвърляли са ги из коридорите. Чакат хладилни микробуси, в които да ги съхраняват до изгарянето.
Родригес хвърли поглед към приятелката си, която пушеше цигара и гледаше нагоре към лампата.
Извадих джиесема си и го плъзнах по масата.
— Аз ще вкарам дрогата — рекох.
— А после ние ще се обръщаме на другата страна в продължение на цяла година, а? — засече ме Родригес.
— Делука е прав — обади се Рита. — Бандите и бездруго имат картбланш да продават свободно. Каква е разликата?
— Разликата е, че аз съм ченге, Рита.
— А твоите колеги по униформа доставят дрогата, по дяволите! — Тя скочи на крака и столът й остро изскърца по циментовия под. — Говорим за човешки живот, Винс! Може би за хиляди хора, които ще умрат. За какво? За честта на пагона? Моля те! Преглътни гордостта си и помогни на Майкъл, стига да можеш!
Рита се отдалечи. Двамата с Родригес гледахме огънчето на цигарата й, което подскачаше в мрака.
— Ти си трън в задника ми, Кели! — изрева той.
— Но тя е права и ти го знаеш!
— Мръсно копеле! — въздъхна Родригес, после посегна към джиесема на масата и набра някакъв номер.
48
Отново седяхме около масата. Аз, Рита и Вини Делука. Пиехме кафе и избягвахме да се гледаме в очите. Родригес не изпусна телефона близо час. Първо говори с шефа си, а после и с кмета, опитвайки се да им обясни защо е наложително общината да се превърне в наркотрафикант. Разговорите не бяха леки, но нямаше как да бъдат други. И в крайна сметка се получи.
— Осигурих ти една последна доставка — обяви Родригес, след като се върна на масата. — Плюс шест месеца спокойствие. Но замесените ченгета изгарят, а складът за полицейски улики става недостъпен за вас.
— Значи трябва да си търсим нов доставчик, а? — направи гримаса Делука.
— Това е единственият начин да се получи.
Мафиотът прехапа долната си устна, за да не избухне в смях. Досега бяха плащали на корумпирани ченгета за малки количества дрога, но днес общината беше готова да им я предостави безплатно. Като на всичкото отгоре и ги закриля. Няма такава сделка!