— Кой ще докара стоката в забранената зона? — попита Делука.
— Аз — отвърнах. — Вече бях там. Мога да влизам и излизам без никакви проблеми.
— Не те ли е страх от шибания вирус?
— При цялото ми уважение, това не е твоя работа. Ще докарам стоката там, където ми посочиш. А сега бих искал да видя какво купуваме.
Делука прегъна показалец. Джони Епъл изскочи от мрака и седна на свободния стол.
— Моите момчета се появиха в магазина на Корееца около три следобед в деня на убийството му — поясни Епъл. — Чакаха ченгето, което трябваше да донесе дрогата.
— Но тя вече е била доставена — възразих аз.
— Корееца ни даде грешен час на доставката — намръщи се Епъл и хвърли някаква снимка на масата. — Този тип се появил от задната уличка час-два преди Кели.
Надвесих се над снимката. Висок мъж, облечен с дълго кожено палто. През рамото му висеше черен сак със златни ширити.
— Моите хора не могат да кажат дали преди това е бил в магазина — добави Епъл. — Все още не са знаели, че Корееца е мъртъв.
— Това ли е стоката? — попитах аз и посочих черния сак.
— А ти как мислиш? — изсъска Делука. Изпитах неволни симпатии към онези от подчинените му, които бяха позволили на непознатия да се оттегли жив.
— Не го познавате, така ли? — подхвърлих.
— Ако го познавахме, сега нямаше да си губим времето в празни приказки.
Плъзнах снимката към Родригес, който поклати глава.
— Рита?
Тя погледна снимката.
— Никога не съм го виждала.
Почуках с пръст по размазаните черти на лицето от снимката.
— Значи този тип изскача от нищото, влиза в магазина на Корееца и ви отмъква стоката.
Джони Епъл кимна. Пропусна да добави, че двама от хората му са били свидетели на това, но не са се намесили.
— Нищо не сочи, че този човек има нещо общо с чувалите за трупове — обади се Рита.
— Има още — каза Джони и хвърли на масата нови две снимки.
Същият тип се отдалечаваше по задната уличка в Уест Сайд.
— На тази тук увеличихме фокуса и установихме, че нещо стърчи от джоба му — добави бандитът.
— Прилича на парче кожа — вметна Рита.
— Това е торбичка от противогаз — рекох. — Какво има на другата снимка?
— Палтото му леко се разтваря, докато слиза от тротоара — отвърна Джони и опря показалец във фотографията. — Носи скрита пушка под него. Може би на ремък през рамото.
Тримата се надвесихме над снимките, а Вини Делука се нагърби с обобщенията.
— Човекът е дошъл подготвен — рече той. — Влиза в магазина с противогаз и пушка.
— Което означава, че е знаел за изпускането на заразата — добавих аз.
— Часове преди официалното съобщение — каза Рита.
— Значи сме квит — кимна Делука. — А сега да поговорим за моята доставка.
49
Приведен над бюрото в кабинета си, аз гледах как се сменят светофарите на Бродуей. Родригес и Рита седяха срещу мен. Полицаят се облегна на стола си, вдигна глава към бронзовия плакет на стената и с недоумение огледа изписаните на старогръцки думи.
— Какво е това, по дяволите?
— Цитат от Хераклит — поясних аз. — „Всичко тече, всичко се променя“.
— Умно го е казал — кимна приятелят ми. — Тази сутрин бях просто ченге, но сега вече съм наркопласьор на бандитите.
— Стига — въздъхна Рита. — Все пак имаме някаква улика.
Родригес взе снимката, която получихме от Делука.
— А как ще го идентифицираме?
— Може би чрез Вътрешна сигурност? — предложи Рита.
— Няма начин — възрази глава Родригес. — Обещах на кмета да не замесваме федералните. Няма да им казваме нито за Делука, нито за дрогата, която ще му доставим.
— Това не е проблем — рекох. — Имаме по-важна работа.
Родригес и Рита едновременно скръстиха ръце пред гърдите си и млъкнаха. Сякаш бях магьосник, който с един замах щеше да подреди липсващите части на пъзела. Натиснах един клавиш и на екрана се появи познатият имейл. Бях го чел три пъти. Набрах няколко думи в отговор и затворих прозореца. Откъм стълбището долетяха тихи стъпки, вратата проскърца и се отвори. На прага се появи дребна фигура с превръзка през рамото.