— Мога ли да ти задам един въпрос?
— Казвай.
— Доверяваш ли се на Елън?
В очите на Моли се появи тревожен блясък.
— Надявам се, че не говориш сериозно.
— Доверяваш ли й се?
— Напълно. Готова съм да заложа живота си. Твоя — също.
Кимнах.
— Ще ми се обадиш за угарката, нали?
— Ако има нещо по нея, ще го открия. И още нещо, Майкъл…
— Какво?
— Бъди внимателен.
— Какво означава това?
— Имам предвид Елън. Бъди внимателен, когато говориш с нея.
Изправих се до прозореца и гледах как Моли се отдалечава. Тя се обърна да ме погледне, но знаех, че не може да ме види в тъмния кабинет. Миг по-късно тя прекоси Бродуей и изчезна.
Отворих имейла на Елън Бразил и го прочетох за пореден път. Минаваше шест следобед, трябваше да тръгвам. Изключих компютъра, облякох палтото си и излязох.
50
Елън Бразил гледаше трите отворени файла на екрана. Първият представляваше генетичната схема на супервируса „Тих тътен“, създаден неотдавна от нея. На втория беше записан химическият състав на ваксината срещу него, а третият съдържаше цялата генетична верига на чикагския патоген. Тя протегна ръка и натисна бутона за вътрешна връзка. Във високоговорителя прозвуча глухият глас на Джон Стодард.
— Откри ли нещо?
— Да.
— Слизам веднага.
— Не е нужно.
Беше предупредила Стодард, че се нуждае от по-голямо пространство, и той с готовност й го беше предоставил. Никой не изгаряше от желание да облече бялата престилка в момент, в който патогенът заплашваше с глобално разпространение. В крайна сметка сложиха един въоръжен пазач на входа и я оставиха сама в цялата лаборатория.
— Кажи ми какво става, Елън.
— Изпратих данните на компютъра ти. ДНК отпечатък на патогена. — Замълча за миг, после добави: — И може би ваксина за него.
— Нима е възможно? — попита след известно забавяне Стодард.
— Мисля, че да.
— Защо чувам едно „но“?
— Сам ли си?
— Да.
Елън смачка на топка листа с последните си изчисления и го захвърли в коша.
— Бях ти споменала, че този патоген се държи почти по същия начин като един щам, който бях създала в лабораторни условия.
— Но нали каза, че са различни?
— Те наистина са различни.
— Струва ми се, че трябва да бъдеш по-категорична.
— Създаденият от мен патоген се нарича „Тих тътен“. Проектирах го като един от най-лошите ни кошмари — заразен поне колкото антракс и ебола, леко модифициран и вграден в инфраструктурата на обикновен грипен вирус.
— На теория съкращаването на инкубационния му период му дава възможност за предаване по въздушно-капков път.
— Точно така. Ако „Тих тътен“ беше изпуснат в оригиналния си вид, смъртните случаи отдавна щяха да са далеч над десет хиляди. Докато този щам е модифициран така, че изисква изключително близък контакт, за да се прехвърля от човек на човек.
— И затова мъртвите са само няколкостотин?
— Мисля, че да.
— Това означава ли, че можем да го овладеем?
— Аз създадох ваксина за „Тих тътен“. С известни модификации тя би могла да се превърне в надеждна предпазна мярка.
— Колко време ще ни трябва за реалното й производство? — попита след кратка пауза Стодард.
— Минимум три месеца. Дотогава ще държим болните под карантина и постепенно ще изолираме заразените зони.
— А какво ще правим с вече заразените?
— Всички заразени са мъртви, Джон.
Нова пауза.
— Ще се превърнем в герои, Елън — развълнувано рече Стодард.
— Едва ли. След петстотин мъртъвци няма как да ни обявят за герои. Освен това извадихме късмет, изключителен късмет.
— Това не е късмет, Елън. Това си ти и твоята работа. Благодарение на теб и твоите сътрудници може би ще успеем да спрем една истинска пандемия…
— Събрах ДНК-то на повечето патогени от кръвта на мъртвата ми сестра — промълви Елън.
— Много съжалявам за нея.
— Всичко е наред.
Елън с учудване гледаше ръцете си. Кога ли се състариха толкова?
Гласът на Стодард отново се появи във високоговорителя.
— Елън…
— Ще се заема с изготвянето на протоколите за производство на ваксината.