— Ела да седнем — рекох и я поведох към малката масичка до вратата, разположена под единствения прозорец. Нарочно не си прибрах пистолета.
Елън пусна черната чанта в краката си.
— Мислех, че пушенето в баровете е забранено — отбеляза тя, хвърляйки бърз поглед наоколо.
В мрака тлееха поне шест-седем огънчета.
— Тук не се съобразяват със забраните — рекох. — Искаш ли да запалиш?
— Да.
Тя извади пакет цигари и ми предложи една.
Отказах с поклащане на глава.
— Благодаря, че прие да се срещнем — каза тя.
— А аз ти благодаря, че ме предупреди за камерите в „Кук“.
Елън запали и размаха ръка да разпръсне облачето дим.
— Проследиха ли те, след като напусна болницата?
— Всичко е наред, поне засега.
Тя кимна. В кръчмата се появи мъж със сиво палто, който, накуцвайки, се насочи към бара. Единственият бял освен нас.
— Как успя да се измъкнеш от лабораторията? — подхвърлих.
— Не беше лесно.
Придърпах пистолета си. Куцият си поръча питие, фиксирайки Дийк през мрежата.
— Моли не вярваше, че ще успееш — добавих.
— Тя знае ли, че ще се срещнем тук? — стрелна ме с поглед Елън.
— Не. Защо?
— Не искам да я замесвам.
— В какво?
Елън разбърка леда със сламката си.
— Познаваш ли Джон Стодард?
— Шефът ти?
— Днес следобед разговарях с него. Докладвах му, че по-рано през деня съм успяла да локализирам вируса. — Кракът й побутна черната чанта под масата. — Всичко е тук. Пълната ДНК верига на чикагския патоген.
Погледнах чантата.
— Надявам се, че си оставила копие в лабораторията.
— Моли разполага с всичко необходимо да повтори действията ми.
— А защо ми казваш всичко това?
Елън смачка цигарата си в пластмасовия пепелник и отпи глътка от питието си. Когато отново проговори, гласът й се беше превърнал във висок шепот. Сякаш говореше през дървена решетка, а аз седях от другата страна.
— Преди две години създадох биооръжие, което нарекох „Тих тътен“.
— Нека отгатна: по някакъв начин то е напуснало лабораторията и в момента избива десетки хора по улиците на Уест Сайд.
— Ако „Тих тътен“ е пуснат на свобода в оригиналния си вид, броят на загиналите вече щеше да е хиляди. Може би десетки хиляди.
— Искаш да кажеш, че няма връзка между двете?
— Зависи какво наричаш връзка. Генетичната структура на чикагския патоген е много близка до тази на „Тих тътен“.
— Колко много?
— Чикагският патоген се разпространява чрез много по-тесен контакт.
— Затова жертвите са само няколкостотин души, така ли?
— Мисля, че да. Когато създадох „Тих тътен“, разработих и съответната ваксина. С леки модификации тя може да се превърне в надеждна защита срещу чикагския патоген.
— Значи системата работи така, както си я планирала?
— Моля?
— Разбиваш вируса, идентифицираш неговия двойник и откриваш потенциалната ваксина в базата данни на лабораторията.
— Не съм мислила за това, но да — предполагам, че си прав.
— Браво — казах и приближих чашата си до нейната.
Тя отпи малка глътка. По ръба остана следа от червило.
— Мога ли да те попитам нещо, Елън?
— Разбира се.
— Доколко си сигурна във всичко това?
— Обикновено се чувствам достатъчно сигурна за работата, която върша.
— Тогава от какво се плашиш?
Светлите й очи примигнаха.
— Какво те кара да мислиш, че съм уплашена?
Отново сведох очи към черната чанта.
— Ако действително си се справила с патогена, ти си герой за половината свят. Но въпреки това ние двамата си седим в тази дупка, пием бог знае какво, заобиколени от бог знае какви негодници, а на масата между нас се мъдри пистолет.
Стори ми се, че долавям най-незабележимата усмивка на света. Елън бръкна в чантата си и измъкна револвер с късо дуло.
— Два — поправи ме тя.
— Колкото повече, толкова по-добре. Аз знам за какво ми е пистолетът, а ти?
— Имам си своите притеснения.
— Слушам те.
— По моите изчисления жертвите вече надхвърлят хиляда, но най-лошото тепърва предстои. Сутринта направих анализ на най-новите данни. През последните няколко часа скоростта на заразата с чикагския патоген е спаднала с четирийсет процента.