— Това не е ли добре?
— Това е странно. И може би опасно.
Рискувах още един бърз оглед на помещението. Куцият се размърда на високото столче и бръкна в джоба си. Протегнах ръка към пистолета. Онзи измъкна джиесем и се взря в екрана. Отново насочих вниманието си към Елън.
— Може би вирусът започва да се изтощава — рекох.
— Все още е рано. Очаквах огнища на зараза и на „О’Хеър“.
— Но засега няма, така ли?
— Не съм чула за подобно нещо — поклати глава тя. — Сякаш вирусът изведнъж се е изтощил и изчезнал.
— Говори ли с шефа си за този спад?
— Със Стодард? Не.
— Защо?
— Освен с теб не съм говорила с никого, Майкъл. Не ме питай защо.
Куцият щракна капачето на джиесема, допи си питието и стана. Огледах палтото му, но не забелязах издутината на оръжие. Той хвърли няколко долара на бара и излезе. Дийк извърна очи към мен, без да обръща внимание на парите. Свих рамене. Дребният барман прибра банкнотите в джоба си.
— Какво гледаш, Майкъл?
— Нищо — тръснах глава аз. — Но все още не съм сигурен какво мога да направя за теб.
— Искам някой да е в течение на онова, което съм свършила. Знам, че не разбираш същността му, но в чантата ми има няколко диска, на които е записано цялото ми изследване. Ако ги предадеш на когото трябва…
— Къде отиваш? — прекъснах я аз.
— Сега ли?
— Да.
— Сутринта един приятел прибра пепелта на Ана. Надявам се, че ще успея да се сбогувам с нея.
Бях забравил за сестра й. Сега обаче тя изведнъж се появи при нас и сякаш искаше да вземе участие в разговора. В компанията на безличната и безименна смърт.
— Съжалявам за Ана — промълвих.
— Благодаря — прошепна тя.
Пръстите й докоснаха салфетката, бледото й лице се разкриви. Плъзнах ръка по масата и докоснах нейната.
— Вината не е твоя, Елън.
— Аз я убих.
— Не си.
Тя не възрази, а само избърса влагата от очите си и започна да сгъва салфетката.
— Споменавал ли съм ти за по-големия си брат? — попитах.
— Не си ми разказвал нищо за себе си.
— Името му беше Филип. Беше на осемнайсет, когато се обеси с чаршаф.
Тя престана да сгъва салфетката.
— Съжалявам.
— И аз.
Гласът й изтъня с една октава.
— Мислиш ли за него?
— Напоследък, да.
— Защо?
Добър въпрос. На който обаче нямах добър отговор. Филип винаги беше някъде наблизо. Затворен в буркан спомен, който ме гледаше през дебелото стъкло. Прибран на рафта сред другите спомени. Но сега някой беше успял да счупи печата на буркана и брат ми се промъкна в сънищата ми, смущаващо жив.
— На колко години беше, когато той умря? — попита Елън.
— На четиринайсет. Филип беше в затвора. Излежаваше едногодишна присъда за някаква глупост. Аз така и не му се обадих, нито му писах. Един-единствен път разговарях с него.
— На четиринайсет?
— Горе-долу толкова.
— Знаеше ли как да се свържеш с него?
— Е, знаех как се борави с телефон.
— Но обаждането в затвора е по-различно.
— Знаех и как се изпраща писмо.
— Значи се чувстваш виновен за смъртта му?
— Чувствам се виновен, че така и не се сбогувах с него.
Елън посегна към празната чаша пред себе си. А аз изведнъж изпитах чувството, че двамата с нея се намираме в най-подходящото място на света. Въпреки хората, които не виждахме. Пиехме и пушехме, без да говорим. В мрака всеки проследяваше призраците у другия.
— Имаш ли подозрения кой стои зад всичко това? — попита тя.
— Само бегли идеи.
— Сред които и конкретни подозрения към мен, нали?
Поклатих глава.
— Какво ги прогони?
— Болката ти.
Тя понечи да се засмее, но не й стигна енергията. Вместо това измъкна някакво тънко пакетче и го сложи на масата.
— Това е за теб.
Огледах пакетчето. Кафява хартия, пристегната с черна панделка.
— Какво има вътре?
— Бележка, която трябва да прочетеш. А после прави със съдържанието каквото намериш за добре.
Понечих да развържа панделката, но тя ме спря.