— Мислиш, че ще те гръмна, а?
— Май ще е по-добре да го направиш.
— Какво означава това?
Той изплю червена храчка на пода и се размърда. Глезенът на здравия му крак описа малък кръг.
— В такива операции ти си предимство и същевременно заплаха. Предимство, докато може да ти се вярва. И заплаха, защото знаеш твърде много.
— Значи не се предвиждат пенсионни надбавки.
— Назначават ти заместник, чиято първа задача си ти. Докато можем, всички си вършим работата. Знаеш какво следва, когато престанем да я вършим. А сега искам да стана.
Свалих му белезниците и отстъпих крачка назад. Той се изправи. Носът му беше счупен и кървеше като лейка. Едва сега забелязах, че и веждата му е сцепена. Мръщеше се при всяко примигване.
— Благодаря — рече той.
— За какво?
— Обичам да стоя прав. Не знам защо, но така се чувствам по-добре.
Джиесемът започна да вибрира в джоба ми, но аз не му обърнах внимание. Крейн стоеше и ме изучаваше. Ръцете му висяха отстрани на тялото, но без да търсят подходящ момент за атака. Просто ме изучаваше.
— Не е чак толкова трудно, Кели.
— Като те гледам, ми е малко трудно да ти повярвам.
— Така или иначе, те ще дойдат. Няма значение дали за мен или за теб. Затова си свърши работата и изчезвай. Не губи малкото време, което ти остава, да мислиш за последиците.
Крейн закопча палтото си, избърса кръвта от лицето си за последен път и изпъна рамене. После погледна малкия пистолет в ръцете ми и кимна.
— Готов съм, когато и ти си готов.
Двайсет минути по-късно се измъкнах през малкото прозорче. Небето на изток вече просветляваше, а аз се нуждаех от малко сън. Две пресечки по-късно джиесемът ми отново завибрира. Есемесите бяха два, и двата от Моли Карълтън. Май и тя не беше мигнала тази нощ. В замяна на това беше открила липсващото късче от мозайката, което чаках.
54
Срещнах се с Моли в кафене на име „Стър“, което се намираше надолу по Принтърс Роу. Беше се увила в късо черно палто, а рошавите й рижави къдрици бяха скрити под плетена шапчица. Часът беше шест сутринта и ние бяхме първите клиенти. Прясно смляното кафе ухаеше чудесно.
— Ти спал ли си изобщо? — огледа ме тя.
— Имах тежка нощ. А ти?
— Добрах се до нещо.
Отпи предпазлива глътка от чашата си. Очите й не слизаха от лицето ми.
— Какво нещо? — попитах.
— ДНК проба от угарката, която ми даде.
Извърнах глава към витрината. Плътната мъгла от езерото бързо поглъщаше кривите улички. Едри водни капки оставяха бразди по външната страна на стъклото. Изграка полицейска сирена, после спря. Близката пресечка беше блокирана от три коли без отличителни знаци. Гледах като омагьосан безмълвното пулсиране на сините лампи върху покривите им.
— Чу ли какво ти казах? — попита Моли.
— Чух. Действала си бързо.
— Снощи приключих с тестовете. Извадих и малко късмет.
— Разкажи ми.
— Успях да изтегля пробата от филтъра.
— Слюнка?
— Вероятно.
Тя се пресегна към коженото куфарче в краката си. Отзад на колана й се появи черната ръкохватка на пистолет. Вероятно това беше последната мода. Учени с пищови на кръста.
— Пробата е от мъж, с много добри качества — добави тя. — Шестнайсет съвпадения.
— Какви са шансовете за идентификация?
— Много големи. От известно време насам Вътрешна сигурност изисква генетични проби от всички свои служители и частни ченгета. Това ми даде възможност да направя сравнение с тяхната база данни.
— Как успя?
— По-добре да не знаеш. — Моли измъкна някаква снимка от папката, която държеше в ръце. Лицето беше на мъж, около четирийсетгодишен, с тесен издължен нос, добре очертана брадичка, пъстри очи и тъмна коса, сред която белееше светъл кичур.
— Кой е? — попитах и отпих глътка кафе.
— Мъжът от твоята снимка.
— Сигурна ли си?
— Виж сам — отвърна Моли и доближи снимката до онази, която бяха направили хората на Вини Делука.
— Може и да е той — рекох.
— ДНК-то от угарката е негово. Казва се Питър Гилмор, бивш тюлен. В момента работи в частния сектор. Преди десетина години ЦРУ го използвало за някои секретни операции. На парче. Изпълняваш задачата и си получаваш парите.