— Открий го, Майкъл. Успееш ли, ще се запознаеш с човека, който стои зад заразата.
55
Допих кафето си и наблюдавах как Моли се разтапя в утринната мъгла. Джиесемът ми изцвърча. Номерът ми беше непознат и затова не вдигнах.
Излязох навън и поех на юг по Плимът Роуд. Полицейските коли все още препречваха пресечката. Насочих се към една сребриста краун Виктория със затъмнени стъкла. Винс Родригес натисна бутона за отключване и аз се настаних до него.
— Ти ли отговаряш за това? — попитах.
— Всеки стрелец ще се замисли, когато види толкова ченгета на едно място.
— Благодаря ти за помощта.
— За нищо. Моли Карълтън току-що мина от тук.
— Знам.
— Искаш ли да пуснем някой подире й?
— Не, остави я на мира.
— Добре. А ще ми кажеш ли кой проявява желание да ти надупчи задника?
— По-добре да не знаеш.
— По-добре да знам!
Беше прав. Поне от своя гледна точка. Разказах му за Куция.
— Казва се Робърт Крейн. С карта на Вътрешна сигурност. Предложих му ранно пенсиониране и той с удоволствие прие.
— Може би трябваше да му видиш сметката.
— Ти така ли би постъпил на мое място?
— Не, ама звучи добре.
— Някой във Вашингтон става нервен, Винс.
— Защото нямат представа колко малко знаеш.
— Не е точно така — отвърнах аз, извадих папката на Гилмор и му я подхвърлих. — Моли е успяла да свали ДНК проба от угарката, която й дадох. Бивш оперативен агент на ЦРУ.
Очите на Родригес пробягаха по доклада, лицето му светна.
— Даде ми и един адрес — добавих аз и вдигнах с два пръста листчето, което получих от Моли. — По нейно мнение той може би е там и в момента.
— Мамка му! — подсвирна Родригес.
— Мамка му я — кимнах аз.
56
Адресът, който ми бе дала Моли, се оказа малък склад в индустриалната зона, разположена северозападно от града. Вече втора година в нея не се развиваше никаква дейност — факт, който свидетелстваше за скорошна промяна на статута и евентуалното й преминаване в ръцете на поредния „добросъвестен инвеститор“.
Родригес изрази желание да ме придружи, но и двамата си давахме сметка, че е по-добре да не го прави. Затова се появих на адреса сам и вкарах колата в безлюдния паркинг. Над главата ми се носеха тежки облаци, миришеше на дъжд. Пакетчето на Елън лежеше на съседната седалка. Отворих го и отново прочетох бележката вътре. Десет минути по-късно заключих колата и се отправих към склада.
Западната му страна представляваше сляпа стена от голи тухли. В южния край имаше товарна рампа с голям портал на колелца, в момента заключен с верига и катинар. До него се виждаше тясна врата, боядисана в зелено. Промъкнах се към нея и натиснах бравата. Беше заключена. Поколебах се дали да не пробвам уменията си на касоразбивач, но в крайна сметка просто изкъртих вратата с един добре премерен ритник.
Помещението беше просторно, с висок таван и дървена стълба, която водеше към горен етаж. Разположените непосредствено под покрива прозорци едва-едва пропускаха слабата дневна светлина. Останалата част от помещението се запълваше от тъмни сенки, които на места преминаваха в пълен мрак. Плъзнах длан по грубата каменна стена. Подът беше от напукан цимент, примесен с пръст. Въздухът тежеше от застоялата миризма на машинно масло и рязан метал. Вляво тъмнееше широк тезгях, върху който стърчеше някаква машина. Опипах я с пръсти. Струг. Явно бях попаднал в работилница.
Вдигнах поглед към горното помещение. Бюро с включена настолна рампа, лаптоп и разпръснати листове хартия. Вляво имаше авариен изход, чиято врата леко се люлееше на пантите си.
Хукнах нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Очите ми бегло се плъзнаха по бюрото. Блъснах вратата. Стъпалата от черно желязо свършваха на землист паркинг. Напълно безлюден. Не чух стърженето на автомобилен стартер, а би трябвало. Вместо него усетих дуло в ребрата си.
— Защо не си много изненадан, Кели? — прозвуча дрезгав глас зад рамото ми.
Мъжът ме накара да съблека палтото, за да види дали нося бронежилетка. После ми върза китките и ме бутна върху близкия стол. Вляво виждах част от прозореца и голите, сякаш полирани клони на дървото зад него. По стъклото забарабаняха първите капки дъжд. Обърнах се да погледна похитителя си. Това би трябвало да бъде Питър Гилмор. Висок и кокалест, с изрязани черти на лицето и късо подстригана прошарена коса. В едната си ръка държеше моя пистолет, а собственият му се поклащаше в другата.