— Не отговори на въпроса ми — каза той.
— Какъв беше той?
— Защо не се изненада, когато опрях пистолета в ребрата ти?
— Следващия път ще гледам да припадна.
— Сам ли си?
— Ами излез навън и провери.
Той обмисли предложението, после мушна моето оръжие в колана си.
— Имам един въпрос — казах аз.
— Естествено.
— Защо?
— Това ли е всичко, което искаш да знаеш?
Кимнах. Гилмор сви рамене. Евтина отсрочка, която нямаше да трае дълго.
— Мангизи — рече той. — Ако беше отчел този факт, сега може би нямаше да седиш на стола.
— А чувалите за трупове?
— Малка премия.
— Какво ще кажеш за торбата с дрога на „Четворките“?
— И тя е премия, ама доста по-голяма.
— Това беше грешка, Гилмор.
— Ти какво, лекция за грешките ли ще ми изнасяш?
— Онези, които са ти поръчали да освободиш патогена, едва ли ще одобрят допълнителните ти премии. В един момент като нищо ще решат, че си излишно бреме.
— Застраховка, Кели. И то задължителна. Нямаше как да мина без нея. Все пак ти благодаря за загрижеността.
Той изчака за миг, вероятно за да провери дали няма да му предложа още някое забавление. После бръчиците около очите му се изгладиха, а пръстът му натисна спусъка.
Първият куршум ме улучи в рамото. Главата ми отскочи наляво, после се върна обратно. Бюрото зад Гилмор изведнъж се наклони на фона на светлината, проникваща през стъклото. Наведох се надясно и успях да предотвратя преобръщането на стола. После срещнах очите му. Черни, празни и равнодушни дупки от другата страна на дулото. Видях на забавен кадър как назъбеното петле отскача назад и отново щраква. Ушите ми се изпълниха с оглушителен трясък, а гърдите ми — с внезапно налягане. Неусетно се озовах в разгара на чикагското лято. Замириса на прясно окосена трева. Бях на колене в кръга, извърнал глава към треньора. Джими Макдоналд направи широк замах. Обърнах се, но вече беше късно. Бухалката му се стрелна към слепоочието ми. Строполих се на земята и погледнах нагоре. Но там нямаше нищо, освен синьо небе, от което долетя гласът на брат ми.
С тази разлика, че не беше бухалка, а куршум. Филип го нямаше. Бях сам, политнал назад. Бюрото се преобърна. Краката му сочеха към тавана. После започнах да пропадам във внезапно зейналата дупка в пода. Тунел, черен и гладък. Самото падане беше бързо. Все още виждах пистолета, останал далеч горе. Петлето отново щракна. Слухът ми долови някакви гласове. Мракът се изпълни с ужасяващи видения. Направих безуспешен опит да забавя падането. Тишината залепна за кожата ми. Усещах физическата тежест на падането. И вятърът. Леден, безмилостен. После падането се прекрати. Лежах в мрака. Който изведнъж се превърна в светлина. Мрак и светлина, обединени в едно цяло, наречено нищо.
57
Клепачите ми трепнаха и отворих очи. Видях бели многоъгълници — като на восъчна пита, — които покриваха цялото ми лице. Тих глас достигна до съзнанието ми. Направих опит да раздвижа ръце, но те се оказаха притиснати отстрани на тялото ми. Лежах на нещо, което приличаше на дървен под, покрит от главата до петите във фолио на балончета. Гласът отново достигна до слуха ми. Беше Елън, която ми говореше през затъкната в ухото ми микрослушалка.
— Чуваш ли ме?
— Чувам те — прошепнах, надявайки се, че Гилмор не е някъде наблизо с подигравателна усмивка на лице.
— Добре. Дай ми една минута.
Пакетчето на Елън съдържаше „умна риза“ — една от авангардните разработки на „Лаборатории Си Ди Ей“, представляваща тънка мрежа от въглеродни нанонишки. Според предварителните тестове тя би трябвало да издържа на куршум 40-и калибър, изстрелян от разстояние пет метра. Размърдах рамото си. Явно ризата беше издържала, но това съвсем не означаваше, че е бронебойна. Но, общо взето, нямах причини да се оплаквам.
— Майкъл, ризата е открила известна загуба на кръв и автоматично е вкарала малка доза адреналин в кръвоносната ти система. Тя би трябвало да е достатъчна, за да те върне в съзнание. Жизнените ти показатели изглеждат нормални, но за всеки случай ще ти вкарам още една доза. Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?